Брат й Зак винаги успяваше да я изкара от нерви. Справяше се много по-добре от останалите братя, но тази вечер професорът направо го сложи в малкия си джоб, спечелвайки палмата на първенството в дисциплината вбесяване. Професор Макена изтри устните си със салфетката, която остана да лежи сгъната по време на вечерята му и се изправи.
— Трябва да се прибера, преди да се стъмни.
Щеше да се стъмни поне след час.
— Далече ли живеете?
— Не — гласеше лаконичният отговор. — Ще ви чакам при колата си, за да ви дам кутиите. Ще ги пазите, нали? Изабел се изказа много похвално за вас и аз й вярвам.
Десет минути по-късно сметката беше платена, кутиите — прехвърлени в колата й, а Джордан най-после се бе отървала от присъствието на професора.
Чувстваше се като затворник, излязъл на свобода.
ОСМА ГЛАВА
На следващата сутрин Джордан стана рано. Откара колата до сервиза на Лойд, паркира и го зачака да отвори.
Надяваше се механикът да поправи радиатора, а след това смяташе да отиде до бакалията, където й казаха, че има копирна машина. Ако всичко вървеше добре, можеше да свърши с едната кутия, а може би и с половината от другата. Те бяха пълни догоре и за неин късмет професорът не беше писал от двете страни, защото мастилото се бе просмукало през някои от листовете.
Вратите на сервиза се отвориха няколко минути след осем. След като отвори капака на колата и гледа двигателя около трийсет секунди, механикът, едър и груб мъж на нейната възраст, се облегна на бронята, кръстоса глезени и докато бършеше ръцете си в някакъв омазнен парцал, я измери с бавен и определено зловещ поглед, от който я полазиха тръпки.
Навярно бе решил, че е пропуснал нещо при просташкия си оглед, защото я измери повторно, а сетне още веднъж. Честно казано, колата й не бе удостоена с подобно внимание.
Налагаше се да изтърпи нахалника, тъй като до понеделник той бе единственият механик в града.
— Сигурна съм, че в радиатора има теч — обади се тя. — Какво мислите? Ще можете ли да го закърпите?
Името на механика бе написано на лентичка върху джоба на ризата му. Краищата й се бяха подгънали. Мъжът се обърна, захвърли парцала на близкия рафт и отново се извърна.
— Дали мога да го закърпя? Зависи — рече провлачено. — Ще е доста трудничко.
— Така ли?
— Нали схващаш… разслюнил се е.
Лойд очевидно обичаше да се изразява доста екзотично. Разслюнил? Имаше ли изобщо такава дума?
— Но ще можете ли да го поправите?
— Почти не може да се поправи, сладурче.
Сладурче? Не и за теб. Тя мислено преброи до пет, опитвайки се да запази самообладание и да не избухне. Нямаше да е разумно да си спечели за враг единствения човек, който можеше да поправи колата й.
Добрият стар Лойд тъкмо бе огледал краката й до долу и сега погледът му пъплеше отново нагоре.
— Да, изправени сме пред доста сериозна ситуация — измърмори.
— Наистина ли? — Решена да не се поддава на яростта, набъбваща в гърдите й, Джордан кимна. — Казахте, че почти не може да се поправи, така ли?
— Точно така. Почти.
Тя скръсти ръце и зачака да довърши поредната инспекция на краката й. Досега вече трябваше да ги е запомнил.
— Ще бъдете ли така добър да ми обясните по-подробно?
— Радиаторът има теч.
Джордан имаше чувството, че всеки миг ще закрещи. Вече му го бе казала.
— Бих могъл временно да го закърпя, но не мога да гарантирам колко ще издържи — осведоми я Лойд.
— Колко време ще ви отнеме поправката?
— Зависи какво ще открия под капака. — Той повдигна многозначително вежди и тъй като тя не реагира, добави: — Нали се сещаш какво искам да кажа?
Тя знаеше отлично какво иска да каже. Лойд беше истински негодник. Търпението й бе на изчерпване.
— Вие вече погледнахте под капака — остро заяви тя.
Нескриваният й гняв не му направи впечатление. Сигурно бе свикнал да го отблъскват, реши младата жена. Или бе това, или беше стоял прекалено дълго на слънце и мозъкът му се бе спаружил.
— Омъжена ли си, сладурче?
— Дали съм какво?
— Омъжена. Имаш ли си мъж? Трябва да знам на кого да пратя сметката — обясни свалячът.
— На мен.
— Просто се опитвам да бъда дружелюбен. Не е нужно да се държиш грубо.
— Колко време ще отнеме поправката?
— Ден… може би два.
— Добре — любезно рече тя. — В такъв случай ще си вървя.
Той явно не схвана, докато тя не го заобиколи и не отвори вратата на колата.