Ноа стоеше до леглото, щастлив, че може да я гледа, като спи. Протегна ръка, за да докосне нейната и почувства топлина. Лицето й бе възвърнало цвета си.
Наведе се, целуна я по челото и прошепна в ухото й:
— Обичам те, Джордан. Чуваш ли ме? Обичам те и никога няма да ти позволя да си отидеш.
— Ноа… — разнесе се дрезгав шепот. Докато изричаше името му, не отвори очи.
Той не беше сигурен дали го е чула, затова се опита да я успокои:
— Ще се оправиш. Операцията мина добре и сега си в реанимацията. Нуждаеш се от почивка. Спи, сладурче.
Тя се опита да вдигне ръка, а веждите й се смръщиха.
— Заспивай сега — прошепна Ноа и нежно погали косата й.
— Той ме застреля. — Гласът й беше слаб, но изненадващо ясен.
— Да, простреляха те, но ще се оправиш.
Тя се опита да отвори очи, но клепачите й бяха твърде тежки.
— Видях го.
Отново се унесе. Ноа чакаше. Тя го е видяла? Видяла е убиеца? Осъзнаваше ли какво бе казала току-що?
— Видях го — чу се отново шепот.
Гласът й замря. Той се наведе и доближи ухо към устните й. Думите й бяха едва доловими, но ги изричаше бавно и претеглено.
— Той се опита да ме убие… Дейв… Тръмбо. След това отново заспа.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Дали Джордан разбираше какво му бе казала? Или халюцинираше под влияние на упойката и успокоителните, които вкарваха в кръвта й през системата? Ноа трябваше да е сигурен. Остана до леглото й и всеки път, щом се събудеше, я питаше какво е видяла.
Отговорът винаги беше един и същ: Дейв Тръмбо.
Сега очите й бяха отворени и той виждаше, че изпитва силна болка.
— Трябва да я оставите да спи — каза му сестрата. — Тук сте вече петнайсет минути, това е достатъчно дълго.
— Боли я — разтревожено рече той.
— Да — кимна сестрата. — Тъкмо се канех да й дам обезболяващо. Важно е да заглушим болката. Тя ще спи до утре. След това ще я преместим в интензивното отделение.
Сестрата се зае да инжектира ампула морфин в системата. Той я изчака да свърши и сетне попита:
— Дали осъзнава какво казва?
— Съмнявам се — отвърна жената. — Повечето от пациентите говорят несвързани неща. А утре няма да си спомня нищо.
Ноа целуна Джордан и се върна в коридора. Ник го чакаше, облегнал се на стената.
— Не знам какво да правя — рече Ноа. — Не мога да мисля…
— Джордан ще се оправи. Поеми си дъх, Ноа. Всичко ще е наред.
Приятелят му не разбираше.
— Да, знам, че ще се оправи. Не в това е проблемът. Тя ми каза нещо и аз не знам дали да й вярвам или не.
— Какво ти е казала?
— Каза, че е видяла стрелеца. Беше напълно сигурна и постоянно повтаряше едно и също нещо. Гласът й ставаше по-силен и тя изглеждаше съвсем будна. Смятам, че е видяла копелето. Чух някаква кола да потегля от паркинга, но излязох навън твърде късно, за да я видя.
— Не съм сигурен дали можеш да вярваш на думите й. Тя е била упоена…
Ноа прокара нервно пръсти през косата си.
— Сестрата ми каза, че може да наговори безсмислени неща, но…
— Ще трябва да изчакаш, докато Джордан наистина се събуди. Заради силните болки през следващите двайсет и четири часа ще я държат упоена. Ще мине известно време, докато умът й се избистри.
Ноа поклати глава.
— Тя го е видяла и ми каза името му. Дейв Тръмбо. Това е един тип, който продава коли в Бърбън. Един от влиятелните хора в района на Серенити. Не мисля, че си го срещал.
— И защо един търговец на коли ще измине целия път до Бостън само за да убие Джордан?
— Не знам, но се обзалагам десет към едно, че не би дошъл, ако не се е страхувал, че тя може да го свърже с трите убийства в Серенити. И няма да чакам, докато организмът й се прочисти от успокоителните.
— Не можеш просто така да наредиш да го арестуват. Ами ако всичко това е плод на фантазиите на Джордан? Трябва да разполагаш с нещо много по-солидно, за да го обвиниш.
Ноа кимна:
— Тръмбо е, сигурен съм.
— Има лесен начин да разбереш. Обади се в дома му. Ако вдигне телефона, ще знаеш, че Джордан е бълнувала.
Ник се сдоби с номера от „Справки“. За по-сигурно блокира командата за идентифициране на обаждащия се и подаде телефона на Ноа.
— Обади се съпругата на Тръмбо.
Гласът на Ноа бе сладък като сироп.
— Здравейте. Обажда се Боб. Наистина съжалявам, че звъня толкова късно.
— О, никак не е късно — любезно отвърна жената.
— Може ли да говоря с Дейв? Той ми каза да му се обадя, ако имам въпроси за колата, и проклет да съм, ама не мога да разбера как работи това дистанционно за алармата.
— Съжалявам, Боб, но Дейв не е тук. Той е в Атланта на автомобилно изложение. Искаш ли да ми дадеш номера си и аз ще му предам да ти се обади?