— Пет стотачки! — Момчето, навярно около тринадесетгодишно, вдигна наведената си глава. — За бога, шериф Тод, нямам толкова пари. И без това мама ще ме убие.
Зак заплашително помръдна вежди.
— Чу ли ме да казвам, че съм свършил?
— Не, господине — промълви момчето и отново сведе поглед, така умърлушено, че Нел изпита желание да го погали по главата.
— Можеш да платиш глобата с общественополезен труд. Ще почистваш участъка два пъти седмично. Три долара на час.
— Три? Но ще трябва да работя… — Момчето размисли и явно реши, че е по-добре да замълчи. — Извинявайте. Знам, че все още не сте свършили.
Зак едва сдържа усмивката си и продължи да го гледа строго:
— Имам нужда и от малко помощ с някои досадни задължения у дома. В събота. — „Стига му толкова“, рече си. Нямаше по-сурово наказание от възлагането на досадна работа в събота. — Същото възнаграждение. Можеш да започнеш тази събота, а тук — от понеделник, след училище. Ако чуя, че имаш други подобни провинения, майка ти ще трябва да чака на опашка, за да смъкне кожата ти от бой. Ясно ли е?
— Да, чичо Зак… искам да кажа, шериф Тод.
— Бягай у дома!
Момчето наистина побягна навън и едва не блъсна Нел, когато минаваше покрай нея.
— Чичо Зак?
— Втори братовчеди сме. Нарича ме така от уважение.
— С какво е заслужил да бъде наказан с тежък труд? — Сложил пиратка в тиквата за фенер на учителката си по история. Била доста голяма и навсякъде се разхвърчали вътрешности.
— Говориш така, сякаш се гордееш с него.
Зак прие най-невинното си изражение:
— Грешиш. Онова нещо би могло да откъсне пръстите на малкия глупак, както едва не се случи с мен на неговата възраст, когато взривих фенера на учителката си по природознание. Ако сега не дам пример, утре ще бъдем затрупани с оплаквания за подобни номера.
— Мисля, че се справи като професионалист. — Нел се приближи и седна. — Имате ли време за нещо друго, шерифе?
— Ще намеря. — Беше изненадан, че тя не се наведе да го целуне, а зае сериозна поза. — Какво има?
— Нуждая се от малко помощ и от съвет. Мисля, че въпросът е от юридическо естество. Създадох си фалшива самоличност, попълвах фалшиви данни в официални формуляри и се подписвах с име, което по закон не е мое. Мисля, че и инсценирането на собствената ми смърт е престъпление, поне заради измама със застраховка „Живот“.
Зак не откъсваше поглед от очите й.
— Мисля, че когато със случая ти се заеме адвокат и всички факти станат известни, няма да бъдат повдигнати обвинения. Какво се опитваш да ми кажеш, Нел?
— Искам да се омъжа за теб. Искам да прекарам живота си с теб и да имаме деца. За да се осъществи това, налага се да скъсам с миналото си. Трябва да знам срещу какво ще бъда изправена и дали ще лежа в затвора.
— Няма да отидеш в затвора. Нима мислиш, че бих го допуснал?
— Не зависи от тебе, Зак.
— Фалшивите ти документи няма да накарат ничие чувство за справедливост да заговори. Всъщност… — Многократно бе обмислил нещата от тази гледна точка. — Всъщност, Нел, когато разкажеш историята си, ти ще се превърнеш в героиня.
— Не, никой не би ме нарекъл героиня.
— Знаеш ли какво сочи статистиката за домашното насилие? — Отвори долното чекмедже, извади една папка и я сложи на бюрото си. — Събрах малко информация. Може би някога ще поискаш да я прегледаш.
— С мен беше различно.
— С всички е различно, всеки път. Фактът, че произхождаш от добро семейство и че си живяла в голяма, разкошна къща не променя нищо. Мнозина, които мислят, че с тях е различно или че не могат да променят положението си по никакъв начин, ще те гледат и слушат с възхищение. Някои от тях ще направят крачка, на която без твоя пример не биха се решили. Това те прави героиня.
— Даян Маккой. Все още не можеш да се примириш, че не успя да й помогнеш. Че тя не ти позволи.
— По света има безброй жени като нея.
Нел кимна:
— Добре. Но дори ако обществените симпатии са на моя страна, все пак съм нарушила закона.
— Ще се справим с всичко постепенно. Що се отнася до застрахователната компания, ще получат парите си обратно. Ако се наложи, ще им платим. Заедно ще сторим каквото е необходимо.
Щом чу тези думи, от плещите и падна огромна тежест.
— Не знам откъде да започна.
Зак стана, заобиколи я и клекна пред нея.
— Искам да направиш това заради мен. Знам, че е егоистично, но нямам избор. Искам да го направиш и за себе си. Повярвай ми.
— Ще стана Нел Тод. Ще нося име, което желая. — Забеляза как изражението му се промени и погледът му издаде тревога и осъзна, че никога досега не се е чувствала толкова уверена в нещо. — Боя се от него, не мога да се отърся от това чувство. Но няма да се спра пред нищо. Искам да живея с теб, да седим на верандата вечер и да гледаме звездите. Искам да нося прекрасния пръстен, които си ми купил. Искам да изживея с теб толкова неща, които иначе никога не бих имала. Страхувам се и искам да се избавя от страха.