— Скъпи, толкова си привлекателен, че караш всички момичета да треперят.
— Но това не важи за теб — възрази той.
— Много знаеш. А сега си върви и ме остави да си гледам работата.
— Тръгвам. И аз имам задължения. Трябва да смъмря Пит Стахр заради миризливото му куче.
— Шериф Тод, толкова си смел! — Миа примигна. — Какво щяхме да правим ние, хората на острова, без теб и решителната ти сестра? Кой щеше да ни защитава?
— Ха-ха. Рипли трябва да пристигне с обедния ферибот. Ще натоваря нея с кучешкия случай.
— Изтече ли вече седмицата? — Миа направи гримаса и отново се залови с подреждането. — Е, нищо хубаво не трае вечно.
— Няма отново да ви разтървавам. По-скоро бих заел с кучето на Пит.
Тя се засмя, но щом Зак си тръгна, погледна към стълбите и се замисли за Нел.
По-късно сутринта реши да се качи горе. Нел вече бе изложила салатите и супата на барплота, явно очаквайки обедните клиенти. Миа забеляза, че салатите изглеждат пресни и съблазнителни, а уханието на супата можеше да изкуши всеки, влязъл в заведението.
— Как вървят нещата?
— Чудесно. Най-накрая стана малко по-спокойно. — Нел избърса ръце в престилката си. — Тази сутрин търсенето е голямо. Кифличките водят в състезанието, а плодовата пита плътно ги следва.
— Сега си в почивка — каза Миа. — Аз ще се погрижа, ако някой дойде, стига да не поиска нещо от тази дяволска машина. — Влезе в кухнята, отпусна се на един стол и кръстоса крака. — Отбий се в офиса ми, когато свърши смяната ти. Трябва да подпишеш трудовия договор.
— Добре. Помислих върху утрешното меню.
— После ще обсъдим и него. Защо не пийнеш чаша кафе и не се отпуснеш?
— Не, благодаря, и без кафе съм твърде нервна. — Нел отвори хладилника и извади бутилка минерална вода.
— Настани ли се вече в къщата?
— Не беше трудно. Не помня някога да съм спала по-добре и да съм се събуждала по-бодра. През отворените прозорци чувах шума на вълните. Като приспивна песен е. Видя ли изгрева тази сутрин? Беше поразителен.
— Ти ще ми разкажеш. Обикновено го пропускам. Не се будя толкова рано. — Протегна ръка и за изненада на Нел, поиска бутилката с вода, за да отпие глътка. — Чух, че си се запознала със Зак Тод.
— Така ли? — Нел грабна една кърпа и започна да излъсква фурната. — О, шериф Тод ли? Да, поръча си кафе в пластмасова чашка и боровинкова кифличка.
— Фамилия Тод живее на острова от столетия и Закари е един от най-добрите. Много е мил — многозначително вметна Миа. — Грижовен и добър, без да е досаден.
— Той твой… — Думата приятел не й се стори твърде подходяща за жена като Миа. — Имате ли връзка?
— Романтична ли? Не. — Миа подаде обратно бутилката на Нел. — Много е добър за мен. Все пак имах малко увлечение по него, когато бях на петнайсет или шестнайсет години. Готин е, както навярно си забелязала.
— Мъжете не ме интересуват.
— Разбирам. И затова ли бягаш? От някой мъж? — Тъй като Нел не отговори, Миа се изправи. — Е, когато имаш настроение да говориш за това, аз съм отлична слушателка и мога да проявявам съчувствие.
— Оценявам всичко, което правиш за мен, Миа. Просто искам да си върша работата.
— Съгласна съм. — Камбанката звънна, явно някой бе влязъл. — Не, ти си в почивка — напомни и Миа, преди Нел да побърза да излезе от кухнята. — Аз ще поработя в кафенето известно време. И не бъди толкова тъжна, малка сестричке. Сега не си длъжна да отговаряш пред никого, освен пред самата себе си.
Изпитвайки странно облекчение, Нел остана на мястото си и се заслуша в напевния глас на Миа, докато разговаряше с клиентите. В момента в магазина се чуваха звуци на флейта и се долавяха някакви флуиди. Би могла да затвори очи и да си представи, че утре ще бъде тук, на същото място. Дори след година. Спокойна и доволна. Пълноценна и щастлива.
Нямаше причина да бъде тъжна и уплашена и да се безпокои от шерифа. Той нямаше за цел да се рови в миналото й. А ако все пак го направеше, какво щеше да открие? Беше се постарала да заличи следите си. Не, повече нямаше да се крие. Беше избягала тук и щеше да остане.
Допи водата и излезе от кухнята точно в момента, когато Миа се обърна. Часовникът започна да отброява обедните часове с бавен, малко досаден тон.
Подът под краката й сякаш затрепери, а светлината стана по-ярка. В главата и зазвуча музика, като че ли хиляди струни от арфа затрептяха едновременно. Можеше да се закълне, че усети върху лицето си полъха на горещ вятър, който развя косите й. Долови мирис на восък и свежа пръст.
Всичко наоколо затрептя и се завъртя. В следващия миг отново придоби първоначалния си вид, сякаш нищо не е станало.