В гората се разнесе силен рев, изви се вихрушка, издигнаха се огнени езици. Докато тези, които преследваха нещо, което не разбираха, спяха в добродетелните си легла, в небето се издигна остров и лудешки се завъртя над морето.
Застана спокойно сред тихите вълни и вдъхна първата си глътка живот в тази най-къса нощ.
Първа глава
Остров Трий Систърс, Юни 2001
Тя не престана да се взира право пред себе си в хълмистата местност, покрита със зеленина, която постепенно започваше да разкрива тайните си. И, разбира се — във фара. Какво би представлявал един остров по крайбрежието на Нова Англия без своята „бойна кула“? Фарът бе ослепително бял и се издигаше върху острата скала. „Точно такъв си го представях“, помисли си Нел.
Близо до него имаше сива каменна къща, огряна от ярката слънчева светлина. Беше със заострен покрив, фронтони и балкон, навярно заобикалящ целия горен етаж.
Беше виждала снимки на Фара на сестрите и къщата, здраво стъпила в подножието му. Точно една от тях, която бе привлякла вниманието й в малък магазин на сушата, я бе накарала импулсивно да се запъти към ферибота.
Само два месеца след като нейният щателно подготвен план я бе направил свободна, бе започнала шестмесечното си скитане, следвайки инстинкта си. Всеки миг от онези първи два месеца бе живяла в ужас. После ужасът бе преминал в непрестанна тревога и друг страх, мъчителен почти като глад, че ще загуби това, което отново е намерила.
Беше умряла, за да започне нов живот.
Сега бе уморена от бягане, криене и от усещането, че е изгубена сред тълпите в големите градове. Искаше да има дом. Нима не бе искала това цял живот? Дом, корени, семейство, приятели. Близък човек, който да не я съди прекалено сурово.
Може би щеше да намери част от това тук, на този малък къс земя сред морето. Със сигурност не би могла да стигне по-далеч от Лос Анджелис, освен ако напусне страната.
Дори и да не успееше да си намери работа на острова, все пак би могла да прекара няколко дни тук. Кратка почивка от непрестанното скитане би й се отразила добре. Можеше да се наслаждава на каменистите плажове, на малкото селце, да се катери по скалите и да броди из гъстата гора. Беше се научила да цени всеки миг от живота си и никога нямаше да забрави това.
Пленена от разпръснатите дървени къщички, закътани зад пристанището, тя се облегна на металния парапет на ферибота и остави вятъра да развява косите й. Отново бяха в естествения си светлорус цвят. Докато бягаше, ги бе подстригала късо, като на момче, беше се простила с дългите къдрици и ги бе боядисала в тъмнокафяво. През изминалите месеци периодично бе сменяла цвета — яркочервен, гарваново черен, светлокафяв. Все още бяха доста къси и съвсем прави.
Хрумна й, че тази промяна е била първата стъпка обратно към собствената й същност.
Евън бе харесвал косите й дълги, с буйни къдрици. Понякога я бе влачил за тях по пода и надолу по стълбите, използвайки ги като вериги.
Не, никога нямаше отново да ги пусне дълги!
Побиха я тръпки и хвърли поглед през рамо, оглеждайки колите и хората. Устата й пресъхна и гърлото й пламна, докато търсеше сред тях висок, строен мъж с пригладени коси и светли очи с хладен израз.
Нямаше го, разбира се. Намираше се на хиляда километри оттук. За него тя бе мъртва. Нима не й бе казвал стотици пъти, че единствено смъртта би могла да я избави?
Хелън Ремингтън бе мъртва, а Нел Чанинг можеше да живее.
Разгневена на самата себе си, че макар и за миг мислено се върна назад, Нел се опита да се успокои. Вдъхна бавно от соления влажен въздух и се наслади на свободата си.
Отпусна рамене и на устните и се появи колеблива усмивка. Стоеше до парапета — дребничка, с изсветлели от слънцето коси, които весело танцуваха около гладкото й лице. Устните й бяха бледи и нежни, леко извити нагоре, а на бузите имаше едва забележими трапчинки. Кожата и бе поруменяла от задоволство.
Беше без грим, което също бе съзнателно взето решение. Част от нея все още искаше да се скрие, чувстваше се преследвана и бе направила всичко възможно да остане незабелязана.
Някога бе смятана за красавица и поддържаше външния си вид, както подобава. Обличаше се, както я съветваха, носеше изискани скъпи дрехи, доста секси, избирани от мъж, който твърдеше, че я обича повече от всичко на света. Знаеше какво е да чувства допира на коприна до кожата си и нехайно да закопчава диамантено колие на врата си — Хелън Ремингтън познаваше всички привилегии, които даваше огромното богатство.
Но три години бе живяла в страх и страдание.
Нел бе облечена със семпла памучна риза и избелели джинси. Краката й се чувстваха удобно в евтините бели маратонки. Единственото й бижу бе старинен медальон — спомен от майка й. Някои неща бяха твърде скъпи за нея, за да ги остави в миналото.