Линкълн Райм нямаше нищо против това, че ще умре. Но имаше толкова много начини да умреш; той си беше решил неговият да не бъде от неприятните.
— Някакви следи? Улики? — попита Сакс.
— Знае се, че за последно е бил в окръг Колумбия — обади се Селито на провлачения си Бруклински говор. — Това е всичко. Всъщност подочуваме оттук-оттам по нещичко. Е, Делрей знае повече от нас, с всичките си агенти и апаратура, нали знаеш? Но Танцьорът е като десет човека едновременно. Постоянно си променя формата на ушите, имплантира си лицеви маски, силикон тук-там. Ту си поставя белези, ту ги маха. Веднъж е слаб, друг път — дебел. Веднъж беше одрал един труп — беше му отрязал ръцете и ги използвал като ръкавици, за да заблуди нашите служби.
— Но не и мен — каза Райм. — Мен той не може да залъгва с номерата си.
„Макар че все още не съм го хванал“, горчиво си напомни той.
— Обмисля и планира всичко — продължи инспекторът. — Устройва ни странични занимания и си върши работата. И най-гадното е, че винаги се измъква чист и неопетнен, нищо не пропуска. — Селито млъкна внезапно; видът му беше доста нелеп за човек, който си изкарва хляба с лов на убийци.
Загледал някъде навън, Райм сякаш въобще не забеляза неловкото замълчаване от страна на бившия си партньор. Просто продължи разказа му.
— Този случай — с одраните ръце — беше последната му проява в Ню Йорк. Преди пет или шест години. Бил е нает от един банкер от Уолстрийт да убие партньора му. Свърши работата бързо и чисто. Моят екип правеше оглед на местопрестъплението, търсеше следи. Един от тях вдигна от някакво кошче свитък хартия. Той пък бил свързан с пластичен взрив. Около осем унции. Двама от моите бяха убити на място и практически всяка следа заличена.
— Съжалявам — каза Сакс. Помежду им настъпи неловка тишина. Вече повече от година тя вършеше черната работа по възложените му дела, беше му партньор, вече и приятел. Понякога дори беше оставала за през нощта при него. Спеше на дивана или редом с него, на половинтонното му легло Клинитрон, разбира се, съвсем като брат и сестра. Говореха си главно по служебни въпроси, Райм често я беше приспивал вместо с приказки, с разкази за прокрадващи се серийни убийци или опитни крадци на домашни любимци.
По принцип винаги бяха избягвали личните теми за разговор. Сега не й оставаше друго, освен да каже:
— Сигурно ти е било много трудно.
Райм отклони проявата на съчувствие с рязко кимване на глава. Гледаше към голата стена. Някога из цялата стая бяха налепени плакати с репродукции на картини. Тях отдавна вече ги нямаше, но очите му се опитваха да свържат различни фигури от останалите парчета тиксо. От цялата работа излезе една звезда без един лъч, докато някъде дълбоко в себе си Райм почувства острите нокти на отчаянието; пред очите му се разигра отново ужасяващата сцена на взрива с разхвърчалите се овъглени, разкъсани късове от телата на неговите служители.
После Сакс попита:
— Човекът, който е наел този Танцьор, май е искал да гоиздъни, а?
— Така е, но му е останало само желанието. Просто е нямал кой знае какво да каже. Оставил е парите в стара пощенска кутия с писмени инструкции. Няма електронни трансфери, няма номера на сметки. Те всъщност никога не са се срещали лице в лице. — Райм шумно си пое въздух. — Най-лошото е, че банкерът, който е платил, в последния момент си е променил мнението. Излязъл извън контрол. Но нямало начин да се свърже с Танцьора. Всъщност, и това не би му помогнало. Танцьорът би му казал: „Връщане назад няма.“
Селито обясни накратко на Сакс за случая с Филип Хансен, за свидетелите, които видели среднощния полет на самолета му и за бомбата миналата нощ.
— Кои са другите свидетели?
— Пърси Клей, жената на този Карни, който бил убит в самолета си. Тя е президент на компанията „Чартърни полети Хъдсън“. Съпругът й бил неин заместник. Другият е Брит Хейл. Пилот, който работи за тях. Изпратих им бавачки да ги наглеждат.