— Хайде…
Десет минути по-късно един от специалните части ритна ядосан вратата. Сакс и Делрей го погледнаха с надежда. Той поклати глава.
— Загубихме му дирите стотина метра надолу по линията. И представа нямаме къде може да е отишъл.
Сакс въздъхна и неохотно предаде новината на Райм, като го попита дали ще трябва да проследят линията до следващата спирка.
Той прие доста кисело резултатите от чакането си, което тя беше очаквала.
— Проклятие! — мърмореше Райм. — Не. Само станцията. Няма никакъв смисъл да се задълбочаваме. Мамка му, как го прави това, копелето? Изглежда има шесто чувство, да го втресе!
— Е — каза тя, — поне си имаме свидетел.
В следващия момент съжали, задето го беше казала.
— Свидетел? — кресна Райм. — Свидетел? Не ми трябват свидетели! Искам доказателства! Добре де, докарайте го тука. Да го чуем какво ще каже. Но, Сакс, искам да остържеш станцията така, както никога преди не си го правила. Ясно ли е? Чуваш ли, Сакс? Чуваш ли ме?
Двадесет и пета глава
Час 25 от 45
— Какво сте ми докарали? — попита Райм, като бутна съвсем леко едно лостче отстрани на инвалидната си количка и се придвижи напред.
— Един крастав боклук — обади се Фред Делрей, вече изкъпан, отново в униформата си — ако човек можеше да нарече ирландско зеленият му костюм униформа. — Оп, оп, оп. Хич дума да не си обелил. Ще чакаш да те попитаме. — И той обърна разтревожения си взор към Джоуди.
— Ама ти ме измами!
— Млъквай бе, скелет!
Райм съвсем не беше доволен, задето Делрей беше тръгнал на своя глава, но в края на краищата, това си беше естеството на работата под прикритие. Макар Райм да не го разбираше точно, не можеше и да не признае, че — както току-що беше доказано от уменията на агента — тази работа все пак даваше резултати.
На всичко отгоре Фред беше спасил кожата на Амелия.
Тя скоро трябваше да се върне тук. Докторите я бяха закарали до Спешна помощ, за да й прегледат ребрата на рентген. Имаше натъртвания от падането, но нищо счупено. Райм с болка установи, че разговорът им миналата нощ не беше имал никакъв ефект за нея — тя въпреки всичко беше тръгнала след Танцьора сама.
„Проклета да е“, мислеше си той, „същият магарешки инат е като мен.“
— Ама аз никого не съм заплашвал — протестираше Джоуди.
— Какво викаш? Нещо съм заглъхнал. Млъквай ти казах бе, чук!
— Откъде да я знам, коя е!
— Да бе — отвърна му Делрей, — тази мъничката сребриста значка, нищо ли не ти говореше? — После си спомни, че не искаше да говори с него и млъкна.
Тогава Селито се приближи и се наведе над Джоуди.
— Разкажи ни за приятеля си.
— Аз да не съм му приятел? Той ме отвлече. Бях в онази сграда на Тридесет и пета понеже…
— Понеже оттам се снабдяваш с хапчета. Знаем, знаем. Джоуди премигна.
— Ама вие откъде…
— Това обаче не ни интересува. Поне не засега. Продължавай.
— Отначало го помислих за ченге, ама после той ми каза, че бил там, защото трябвало да убие някакви хора. Помислих си, че и мене ще убие. Трябваше да се измъкне и ми каза да мълча и аз мълчах, после дойде онова ченге и той го намушка…
— И той го уби! — кресна Делрей. Джоуди въздъхна и придоби нещастен вид.
— Не знаех, че се кани да го убива. Мислех си, че само ще го цапне, колкото да изгуби съзнание или нещо такова.
— Да де, остроумен педал такъв — избухна отново Делрей, — ама той го е убил. Разбра ли, убил го е като куче!
Селито погледна към торбичките с веществени доказателства от метрото, пълни с противни порносписания, стотици хапчета, дрехи. И един нов клетъчен телефон. Пачка пари. Той се върна към Джоуди.
— Продължавай.
— Каза, че ще ми плати, ако го измъкна оттам и аз го поведох по онзи тунел към метрото. Ами вие как ме намерихте бе, хора? — и той погледна към Делрей.
— Ами щото си ходиш весело по улиците, свирукаш си и ей тъй, между другото си пласираш хапченцата, на който ти падне. Всички те знаят, Господи, дори ти научих името.
Ти си пълен боклук. Заслужаваш да те стисна за врата и да не те пусна, докато не посинееш.
— Нямате право да ме удряте — обади се онзи, като се опитваше да се защитава. — Аз си имам права.
— Кой го е наел? — попита го Селито. — Да е споменавал името Хансен?
— Не каза такова нещо. — Гласът му потрепери. — Вижте, съгласих се да му помогна, понеже знаех, че ще ме убие, ако не го направя. Иначе за нищо на света не бих го направил. — Той погледна Делрей. — Той искаше да ви накарам да ни съдействате. Но нали щом си тръгна, аз ви казах да си вървите. Щях да отида до полицията и да им кажа. Честна дума. Той беше ужасен. Беше ме страх от него!