Всъщност Стивън в момента наблюдаваше как Юкон-ът и другият фургон преминаха покрай него. Той съвсем не беше в японска кола или в някакви други лайна. Въобще не беше в кола. Облякъл пожарникарската униформа, която току-що беше откраднал, той стоеше на ъгъла на улицата, точно на стотина метра от охранявания блок и наблюдаваше истинското развитие на нещата, които Джоуди си измисляше. Беше разбрал, че хората във джипа бяха примамки. Знаеше, че Съпругата и Приятеля бяха още в охраняваната къща.
Стивън хвана сивата кутийка на дистанционния детонатор. Приличаше на преносима радиостанция, От онези, дето ги продаваха в магазина за детски играчки. Но тази нямаше нито микрофон, нито слушалка. Той намери честотата на телефона на Джоуди, където беше бомбата и задейства устройството.
— Чакай малко — каза на Джоуди.
— А? — засмя се кльощавият. — Тъй вярно, сър.
Линкълн Райм сега беше само наблюдател, нещо като воайор.
Само слушаше какво става в ефира. И се молеше да се окаже прав.
— Къде е фургонът? — чу той как попита Селито.
— Вече на две пресечки от вас — отвърна му Хауман. — Вътре сме. Вървим бавно по Лекс. Сега се включваме в движението. Той… чакай. — Последва дълга пауза.
— Какво?
— След нас има няколко коли, един нисан, едно субару. И един опел Акорд, но вътре са трима. Нисанът се приближава до нас. Може и той да е. Не мога да видя вътре.
Линкълн Райм затвори очи. Усети как левият му безименен пръст, единственият, който не беше го предал, нервно потрепва по меката завивка, покрила цялото легло.
— Ало? — каза Стивън в телефонната слушалка.
— Да — отвърна Джоуди. — Тука съм.
— Точно срещу къщата, така ли?
— Точно така.
Стивън се взираше в градинките около сградата. Не виждаше нито Джоуди, нито негъра.
— Искам да ти кажа нещо.
— Казвай — отвърна малкият човек.
Стивън си спомни как го беше разтърсил ток, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди.
— Не мога да го направя… — Редник…
Стивън стисна дистанционния детонатор в лявата си ръка. Каза:
— Слушай внимателно.
— Слушам, шефе. Не… Стивън натисна бутона.
Експлозията беше необичайно мощна и гръмка. Дори Стивън не беше очаквал да е толкова силна. От ударната вълна се строшиха всички стъкла в околността. Ята подплашени гълъби литнаха към небето. Пред очите на Стивън от последния етаж на охранявания блок литнаха нагоре парчета стъкло и дърво, които после се посипаха като дъжд върху градинката и алеята около сградата.
Което беше доста повече, отколкото той се беше надявал. Смяташе, че Джоуди е бил близо до блока. Може би в полицейския фургон отпред. Или пък навътре в алеята. Но никога не би повярвал, че Джоуди е успял да проникне вътре. Беше направо перфектно изпълнено.
Зачуди се кой ли още беше загинал при експлозията.
„Линкълн Червея“, молеше се той.
Червенокосата полицайка?
Погледна нагоре към охранявания блок и видя как от горния прозорец се виеше стълб дим.
„Ей сегичка“, помисли си Стивън, „само да взема останалата част от моя самотен тим.“
Телефонът иззвъня и Райм нареди на компютъра си да изключи радиовръзката и да „вдигне“ телефона.
— Да — каза той.
— Линкълн — беше Селито, — по жицата съм — каза, като имаше предвид, че говори по телефона. — Не исках да заемам канала на Специалните части заради гонката.
— Добре. Казвай.
— Онзи взриви бомбата.
— Зная. — Райм я беше чул; охраняваната къща се намираше на не повече от две мили от неговата спалня, но прозорците му се бяха раздрънчали, а соколите-скитници бяха излетели и направили два бавни кръга, раздразнени, че ги безпокояха.
— Всички добре ли са?
— Оня смрадливец нещо се обяснява, Джоуди. Но като махнем това, всички са добре. А, трябва да изключим и федералните, които като си видяха къщата, започнаха да опяват, че разрушенията били доста повече от очакваното. Надуха ни главите.
— Кажи им, че тази година ще си платим по-рано данъците.
Това, което беше подсказало на Райм, че в телефона има бомба, бяха тъпичките стружчици полистирен, които Сакс беше донесла от огледа на станцията. Освен това бяха открили и незначителни количества пластичен експлозив, малко по-различен от този, използван в апартамента на Шийла Хоровиц. Райм просто беше свързал полистирена с пластмасата, от която беше направен телефона, даден от Танцьора на Джоуди. Стружките означаваха, че някой му беше развивал капака.
„Защо?“, се беше запитал Райм. На ум му идваше само една логична причина, така че той беше повикал отряда за обезвреждане на взривни устройства от Шести участък. Двамата инспектори бяха обезвредили телефона, като извадиха солидния слитък пластичен взрив, заедно с възпламенителя. След това бяха поставили доста по-малко количество взрив в един варел от нафта, свързаха отново детонатора и насочиха варела към алеята като оръдие. Натъпкаха стаята с противовзривни одеала и излязоха в коридора. Там връчиха на Джоуди безобидния вече телефон, който го беше поел с треперещи ръце и ги беше накарал да му покажат, че наистина всичкият експлозив е бил изваден.