Ти…
Отново почувства как го разтърси електрически ток. Въпреки разстоянието.
Стивън леко премести косъмчетата върху гърдите му.
— Давай, Редник, нека чуят гласа на оръжието ти. Този има защо да умре; може да те разпознае.
— Сър, обирам земното привличане и атмосферните условия.
Стивън увеличи натиска върху спусъка. Джоуди…
— Той те предаде, Редник. Пре… мах… ни го.
— Сър, слушам, сър. Той вече е студен като лед. Парче трупно месо. Ето, сър, и лешоядите дойдоха, готови са.
— Редник, според Устава на снайпериста от морската пехота на САЩ трябва да увеличаваш натиска върху спусъка на твоя модел 40 съвсем неусетно, така че да не можеш да кажеш в кой точно момент ще гръмне оръжието ти. Така ли е, Редник?
— Сър, тъй вярно, сър.
— Тогава, защо, мамка му, още се мотаеш като влюбена девица.
Той увеличи натиска.
Бавно, бавно…
Но снайперът не гръмваше. Стивън вдигна кръстчето върху главата му. В това време Джоуди, който трескаво оглеждаше покривите, го видя.
Беше изчаквал твърде дълго.
— Стреляй, Редник. Стреляй!
Последва неимоверно кратка пауза…
След това той дръпна спусъка като някой тийнейджър, който за пръв път хваща в ръцете си въздушна пушка на летния лагер на бойскаутите.
Точно тогава Джоуди отскочи настрани и блъсна на другата страна полицаите, които го бяха наобиколили.
— Как, по дяволите, можа да пропуснеш целта, Редник? Стреляй още веднъж!
— Сър, слушам, сър.
Изстреля още два патрона, но Джоуди и всички останали вече си бяха намерили прикрития или бързаха към тях по тротоара или улицата.
После дойде и ответния огън. Първо дузина пистолети, после още толкова. Повечето бяха пистолети, имаше и няколко H&K, които плюеха куршумите толкова бързо, че стрелбата им приличаше на работата на автомобилен двигател без заглушителя на ауспухната тръба.
Куршумите се забиваха в асансьорната кула зад него, като сипеха върху му късчета мазилка, тухли, бетон, олово и назъбени, остри парчета медна обшивка.
Стивън се претърколи назад, като прикриваше лицето си с ръце. Усещаше тъпичките жегвания от срезовете и видя как върху покрития с накатранена хартия покрив закапаха ситни капчици от неговата кръв.
„Защо изчаках? Защо? Щях вече да съм му видял сметката и да съм изчезнал.
Защо?“
Над него се разнесе трясъка на хеликоптер, който се насочваше към сградата. Още сирени.
— Изнасяй се, Редник. Изнасяй се!
Той хвърли един поглед надолу и видя как Джоуди притича да се прикрие зад друга кола. Стивън захвърли любимия си модел 40 в калъфа за китара, метна раницата си на гръб и се спусна бързо по аварийното стълбище към алеята.
Втората трагедия.
Пърси Клей се беше преоблякла и излезе в коридора, където се блъсна в мощната фигура на Роланд Бел. Той я прегърна.
Вторият от тримата. Вече не я беше грижа за напусналия механик или за проваления чартър. Нейният скъп приятел беше мъртъв.
О, Брит…
Представи си го. С широко отворени очи, устата му зейнала в безмълвен крясък на ярост, хвърлил се върху ужасния нападател. Искаше да го спре, сякаш оня наистина искаше да го убие и да убие Пърси. В него напираше повече обида и ярост, отколкото страх. „Животът ти беше толкова подреден“, спомни си тя. „Дори рисковете ти бяха преценени до най-малката подробност. Дори когато летеше на тридесет метра надолу с главата. Същото важеше и за винтовете и скоковете с парашут. За всички наблюдаващи това изглеждаше невъзможно. Но ти винаги знаеше какво правиш и, ако някога си мислил, че ще умреш, това би станало или от повреда в предавките, или от запушен горивопровод, или пък, ако някой безотговорен новак се е натресъл в траекторията на полета ти.“
Великият писател за авиацията Ърнест К. Ган беше писал, че съдбата е трапер. Пърси винаги беше смятала, че е имал предвид природата или обстоятелствата — капризен уред или повреден механизъм, които се съюзяват, в резултат на което самолетите се разбиват с трясък в земята. Съдбата обаче се беше оказала доста по-заплетена. Заплетена като човешкия разум. Като злото.
„Трагедиите идват по три… Каква ли ще бъде последната? Нейната смърт? На Компанията й? Или на някой друг?“
Докато се притискаше в Роланд Бел, цялото й тяло потръпна от обзелата я ярост за глупавото стечение на обстоятелствата. Върна се назад няколко седмици: тя, Ед и Брит Хейл, и тримата умрели за сън, стояха в хангара под неоновата светлина покрай Лирджета „Чарли Жулиет“, като се надяваха отчаяно да спечелят договора с щатската здравна организация. Потръпваха в студената и влажна нощ и се опитваха да си представят как най-добре да подготвят реактивния самолет за евентуалната работа.