По-късно падна мъгла. Летището беше пусто и тъмно. Като финалната сцена в Казабланка.
Отнякъде долетя стържещият звук на спирачки, тя беше погледнала навън.
Мъжът мъкнеше огромни брезентови чували, които стоварваше от колата си и тътреше по пистата. После запали Бийчкрафт-а. Всички чуха характерното виене на буталния двигател.
Спомни си, че тогава Ед беше казал:
— Какво прави тоя? Летището е затворено.
Съдба.
Това, дето се бяха улучили да бъдат там онази нощ.
Това, дето Филип Хансен беше избрал точно този момент да се отърве от компроматите си.
Това, дето Хансен се оказа човек, готов да убие всеки, само и само да запази тайната на своя полет.
Съдба…
Тогава тя скочи — на вратата на охраняваната къща се беше почукало.
Отвън стояха двама. Бел ги позна. Те бяха от нюйоркската полиция, отдел Защита на свидетели.
— Мисис Клей, трябва да ви транспортираме до друга наша къща, в Шорхам, Лонг Айлънд.
— Не, не — каза тя. — Има някаква грешка. Аз трябва да отида до Мамаронек. До летището.
— Пърси — обади се Роланд Бел.
— Трябва.
— Не зная нищо за това, госпожо — каза един от полицаите. — Получихме заповед да ви откараме до Шорхам и да ви предоставим едно от нашите охранявани жилища, както и да не ви пускаме оттам до понеделник, докато не се събере Голямото жури.
— Не, не, не. Обадете се на Линкълн Райм. Той ще ви обясни.
— Ами… — Единият от тях погледна към колегата си.
— Моля ви — каза тя, — обадете му се. Той всичко ще ви обясни.
— Всъщност, мисис Клей, точно Линкълн Райм ни праща, за да ви преместим. Бихме искали да дойдете с нас, моля. Не се тревожете. Наистина ще се погрижим добре за вас, мадам.
Двадесет и седма глава
Час 28 от 45
— Гледката не е от най-приятните — обърна се Том към Амелия Сакс.
Иззад вратата се чу: . — Искам да ми дадете тази бутилка, и то веднага!
— Какво става?
Симпатичният млад мъж премигна и сбърчи лице в Отвращение.
— О, такъв досадник може да бъде понякога, че няма равен на себе си. Накарал един от онези, патрулните ченгета да му налее малко скоч. Заради болката, му казал. На всичкото отгоре го налъгал, че имал лекарско предписание да пие по едно питие на ден. Голям хитряга, а? Направо не мога да го понасям, когато е напит.
Откъм стаята му се разнесе нов яростен рев.
Мина й през ума, че единствената причина, поради която отвътре не се чува шум от счупено, беше, че той просто не можеше да се движи. Иначе досега да беше потрошил всичко.
Тя посегна към топката на вратата.
— Може би искате да изчакате малко — предупреди я отново Том.
— Не можем да чакаме.
— Триста дявола! — ръмжеше Райм. — Дайте ми шибаната бутилка, мамка ви!
Тя отвори вратата. Том прошепна:
— Да не кажете, че не съм ви предупредил.
Щом влезе вътре, тя се спря на мястото си. Райм представляваше неприятна гледка. Косата му стърчеше на всички страни, по брадичката му се стичаше слюнка, очите му бяха кръвясали.
Бутилката Макалан беше на пода. Сигурно се беше опитвал да я отвори със зъби и я беше изтървал.
Видя Сакс, но вместо поздрав изстреля:
— Вдигни я!
— Имаме доста работа да вършим, Райм.
— Вдигни я! Вдигни! Бутилката!
Тя го направи. И я постави върху лавицата. Той пак се разбесня:
— Знаеш какво искам да кажа. Искам да ми сипеш питие.
— От това, което чувам, мисля, че си пил повече от достатъчно.
— Налей малко уиски в проклетата ми чаша. Том! Влизай веднага тук… Пъзльо!
— Райм — сряза го тя, — имаме доста доказателства за обработване.
— Майната им на твоите доказателства!
— Колко изпи?
— Танцьорът влезе вътре, нали? Вкарахме лисицата в кокошкарника. Лисицата в кокошкарника.
— Нося цяла торбичка от прахосмукачката, пълна с доказателства. Има и куршум, има и проба от кръвта му…
— Кръвта му, а? Е, все пак честно е. Той източи доста от нашата.
Тя отново го скастри:
— Виж какво, би трябвало да се чувстваш като дете на рождения си ден с това, което ти нося, ясно ли ти е? Веднага престани да се самосъжаляваш, за да можем да се захващаме за работа.
Той не отговори. Тя го погледна и проследи погледа на мътните му очи. Гледаше право към вратата зад нея. Обърна се. Там беше Пърси Клей.
Райм моментално сведе очи към пода. Не отрони дума.