Тя го разтръска още по-силно.
— Проклет да е! — Не!
Най-после отвътре изпадна една тъничка бяла нишка, а след нея и няколко зрънца чер барут.
— Добре — каза Куупър и изпусна въздуха си. — Сега вече няма какво да стане.
Приближи се и с една игличка претърколи експлозива върху едно предметно стъкло. После тръгна със спокойната походка на всички криминалисти в света — с изправен гръб и вдигната ръка с предметното стъкло, върху което пробата дори не се поклащаше — към микроскопа. Постави взрива под обектива.
— Магна-Бръш ли ще е? — попита Куупър като имаше предвид финия прах за сваляне на отпечатъци.
— Не — отвърна Райм. — По-добре използвай виолетовото от женшена. Това все пак е отпечатък в пластичен материал. Трябва ни само малък контраст.
Куупър го напръска с боичката и го сложи отново под обектива.
Едновременно с това върху екрана на Райм се появи изображението му.
— Ха така! — викна той. — Ей това е!
Всички спирали и разклонения се виждаха съвсем ясно.
— Пипна го, Сакс. Браво.
Докато Куупър бавно въртеше взривоопасната плънка, Райм запаметяваше отделните изображения върху екрана си като отделни файлове. Накрая ги събра в един и отпечата една лентичка двуизмерен отпечатък.
Но щом техникът го разгледа подробно, въздъхна.
— Какво? — попита Райм.
— И този не стига за анализ. Четвърт инч на пет осми. Няма система в света, която да може да каже нещо със сигурност за толкова малък отпечатък.
— Господи — издърдори Райм. Всичкият този труд… отиде по дяволите.
Изведнъж някой се изсмя.
Амелия Сакс. Зяпаше стената, тоест таблото с надписите по него. МП-1, МП-2…
— Дай да ги съединим — каза тя.
— Какво?
— Ами имаме три части — обясни тя. — Вероятно са от показалеца му. Защо да не можем да ги съединим?
Куупър погледна към Райм.
— Никога не съм чувал подобно нещо.
Нито пък Райм беше. Работата им се състоеше в анализ на доказателства, които да минат на процеса. Това трябваше да се върши със законни средства. Ако адвокатът на ответната страна ги видеше как събират части от отпечатъци, направо би се побъркал. Но в техния случай важното беше да хванат Танцьора, а не да съставят обвинение срещу него.
— Добре — каза Райм. — Давайте!
Куупър смъкна другите две копия от дъската и ги сложи на масата пред тях.
Двамата със Сакс се захванаха за работа. Куупър разпечатваше наново отпечатъците, като ги намали два пъти, така че всичките да бъдат еднакъв размер. После започнаха да ги нареждат като домино. Бяха съвсем като деца, опитваха така или иначе, пренареждаха ги и се караха и блъскаха, когато някой не отстъпваше. Сакс стигна дори дотам, че взе един химикал и донади няколко линии, там където имаше празнина, липсваше фрагмент за да се завърши отпечатъка.
— Ти не играеш честно — шегуваше се Куупър.
— Да де, ама става — отвръщаше триумфиращо тя. Накрая изрязаха ненужното и залепиха парчетата. Копираха го и пред тях стоеше три четвърти идеален релефен отпечатък, най-вероятно от десния показалец. Куупър го вдигна пред очите си.
— Имам известни резерви по отношение на това, Линкълн.
Но Райм отвърна:
— Това е изкуство, Мел. Красиво е.
— Ако разберат от Асоциацията по идентификация, ще ни бият шута.
— Пусни го през АСИО50. Изискай търсене с първостепенна важност. Във всички щати.
— О-хо-о-о — възкликна Куупър. — Това ще ми струва целогодишната заплата.
После сканира отпечатъка на скенера и така го получи като файл, който въведе в АСИО.
— Ще ни отнеме поне половин час — каза Куупър. Твърдението му беше по-скоро реалистично, отколкото песимистично.
Но не мина толкова време. След най-много пет минути — точно времето, което Райм употреби за да измисли кого да накара да му налее едно, Сакс или Куупър — екранът премигна един-два пъти и на него изскочи съобщение.
В отговор на вашето запитване се откри… едно съответствие. Сравнено беше по 14 различни признака. Статистическа вероятност за автентичност на идентификацията: 97 %.
— О, Господи — измърмори Сакс. — Пипнахме го.
— Кой е той, Мел — попита Райм. Гласът му беше толкова тих, сякаш се страхуваше да не би думите му да разпръснат крехките електрони от монитора на компютъра му.
— Той вече не е Танцьора — отвърна му Куупър. — Казва се Стивън Робърт Кол. Тридесет и шест годишен. Настоящо местопребиваване — неизвестно. Задържан за престъпление преди петнадесет години. Номер на досието от Къмбърленд, Вирджиния.
Какво обикновено име. Райм се хвана, че беше леко разочарован. Кол.
— За какво му е досието?
Куупър зачете: