— За това, дето го е казал на Джоуди… Дали са му двадесет месеца, когато бил на петнадесет. — Той се усмихна. — Но както се вижда, Танцьорът не си е направил труда да му каже, че жертвата е била вторият му баща.
— Втори баща, а?
— Кофти работа — каза Куупър, като продължаваше да чете по екрана. — Леле.
— Какво? — този път беше Сакс.
— Извадки от полицейските рапорти. Ето какво е станало. Изглежда тяхното семейство не е било от най-щастливите. Майката на момчето е умирала от рак и съпругът й — вторият баща на Кол — я цапнал, задето направила или не направила нещо си. Тя паднала и си счупила ръката. Няколко месеца по-късно тя починала, а Кол си набил в главата, че за смъртта й е виновен Лу.
Куупър продължи с четивото, като на моменти откровено си потреперваше.
— Искате ли да чуете какво се е случило?
— Давай смело.
— Няколко месеца след смъртта й Стивън и баща му излезли на лов. Малкият го повалил на земята, съблякъл го гол и го завързал за едно дърво в гората. Оставил го там няколко дена. Искал да го изплаши, както обяснил адвокатът му. Но когато пристигнала полицията, заварила обезобразено тяло. Раните били пълни с личинки и червеи на мухи и други насекоми. Живял още два дена. Не бил на себе си, бълнувал.
— Господи — прошепна Сакс.
— Когато го намерили, момчето било там, просто си седяло до него и гледало. — Куупър зачете: — Заподозреният се предаде, без да окаже съпротива. Държеше се твърде неадекватно. Не спираше да повтаря „Всяко нещо може да те убие, всяко нещо може да те убие…“ Откаран е в местния център за лекуване на душевно болни.
Райм не се интересуваше твърде от психологическото заключение. Много повече разчиташе на собствените си умения да преценява хората, отколкото да си блъска главата с надутите фрази на съдебните психолози. Той знаеше, че Танцьорът е психопат — всички професионални убийци бяха — и терзанията, и травмите, които го бяха направили такъв, какъвто е, едва ли биха му помогнали с нещо. Той попита:
— Снимка има ли?
— В досиетата на малолетните няма снимки.
— Да бе, вярно. По дяволите. Ами от военните няма ли?
— Тц. Но има друго провинение. Опитал се да се запише в морския флот, но психологическата му характеристика го провалила. Вървял неуморно няколко месеца по петите на служителите от военната комисия в окръг Вашингтон, накрая набил един от сержантите. Отървал се с условна присъда.
Селито каза:
— Ще пуснем името през ФБР, полицията, списъка на псевдонимите и Националния информационен център по престъпленията.
— Кажи на Делрей да прати хора в Къмбърленд и започнете да го издирвате — разпореди се Райм.
— Ще се постараем. Стивън Кол…
След всичките тези години. Беше като да влезеш в гробница, за която много си чел, но никога не си я виждал.
На вратата рязко се почука. Ръцете на Сакс и Селито инстинктивно посегнаха към оръжията.
Но посетителят беше едно ченге от долния етаж. Носеше огромен пакет.
— Доставка по домовете.
— Какво е това?
— Донесе го един колега от Илинойс. Каза, че било от пожарните на окръг Дю Пейдж.
— Е, какво е? Ченгето вдигна рамене.
— Оня каза, че било кал от гумите на камионите. Ама това са глупости. Сигурно се е помайтапил.
— Не — отговори му Райм. — Това е точно това, което ти е казал. — Той погледна към Куупър. — Остъргали ли са гумите от мястото на взрива?
Ченгето премигна.
— И вие сте поръчали това. Със самолет от Чикаго?
— Чакахме го със затаен дъх.
— Е. Понякога животът е забавен, нали?
Какво му оставаше на Линкълн Райм, освен да се съгласи.
Професионалните полети бяха само част от летенето.
Един-единствен полет беше свързан с огромно количество документация.
Задната част на фургона, който откарваше Пърси Клей към летището в Мамаронек, беше осеян с всякакви карти, книги и други документи: Справочник за всички летища и подобни съоръжения в страната, Ръководство на Пилота, издание на Федералното авиационно управление — Бележки за пилота, Примерни разчети и планове и още един справочник за летищата в страната. Хиляди страници. Планини от информация. Пърси като повечето си колеги пилоти знаеше всичко това наизуст. Но тя никога не би си и помислила да се качи на самолета си, без да се върне обратно до извора, отново да прочете всичко, тоест, буквално да изяде всичко това с кориците.
С цялата тази информация и калкулатора в ръка тя в момента попълваше двата основни документа за един полет: навигационния дневник и плана на полета. В дневника тя отбелязваше височината, изчисляваше промените в курса поради вятъра, както и разликата между действителния и магнитния курс, определяше времето на полета и накрая стигна до числото, което за нея имаше свята стойност: количеството гориво, което щеше да бъде необходимо за целия полет. Шест града, шест различни дневника и дузина междинни спирки между тях…