Той я притисна към себе си.
— Пърси, за Брит…
Тя го накара да замълчи с пръст на устните си.
— Ш-шшт, ти върви вкъщи. Наспи се като бял човек. А като се събудиш, аз ще летя над Ери и всички ще получим нашия договор. Подписан, подпечатан и доставен.
Той се изправи на краката си, постоя прав, загледан през прозореца във „Фокстрот Браво“. На лицето му беше изписана горчивина. Тя си спомни същия поглед, когато й каза, че са го скъсали на медицинския преглед и вече никога няма да може да лети. Толбът се отправи към вратата.
Беше време да се захваща за работа. Тя запретна ръкави и махна към Бел да се приближи. Той си наведе главата по начин, който тя смяташе за особено очарователен. По същия начин и Ед навеждаше глава, когато му говореше нежно. Сега каза:
— Ще ми трябват няколко часа в хангара. Нали ще можеш да държиш мръсния копелдак далече от мен за това време?
Без остроумни лафове, без сключване на сделки и гръмки фрази. Роланд Бел, човекът с двата пистолета, кимна тържествено и очите му зашариха от сянка на сянка.
В ръцете си те държаха истинска загадка.
Куупър и Сакс се бяха заели да изследват всички вещества, полепнали по гумите на пожарните и полицейските автомобили в Чикаго, които бяха обработили мястото, където самолетът на Ед Карни се беше взривил. Разбира се, това бяха основно кал, кучешки лайна, трева, масло и всякакъв боклук, напълно безполезни, но и абсолютно неизбежни. Имаше обаче и още нещо, което заинтересува Райм.
Той просто нямаше никаква идея какво може да означава то.
Единствената проба, в която бяха открили някакви следи от бомбата, съдържаше тънички лентички пластична материя с бежов цвят. Според газ-анализатора това беше C5H8.
— Изопрен — мислеше на глас Куупър.
— Това пък какво е? — попита Сакс.
— Гума — отговори й Райм. Куупър продължи:
— Освен това има и мастни киселини. Пигменти, талк.
— А втвърдители? — обади се Райм. — Глина? Магнезиев карбонат? Цинков окис?
— Няма.
— Това е мека гума. Като латекса.
— Има и следи от лепило на тази основа — прибави Куупър и продължи да се взира в окулярите на комбинирания микроскоп. — Бинго — викна изведнъж той.
— Не ни дразни, Мел — изръмжа Райм.
— Частици от спойка и минимални количества пластмаса, вградени в гумата. Електрическа платка.
— Таймера ли? — зачуди се на глас Сакс.
. — Не, той беше непокътнат — напомни й Райм.
Усещаше, че наистина бяха попаднали на нещо. Ако това беше друга част от бомбата, по нея можеха да проследят експлозива или пък някой друг компонент.
— Трябва да сме сигурни, че това е от бомбата, а не от самия самолет. Сакс, ще се наложи да отидеш до летището.
— Кое лети…
— В Мамаронек. Намери Пърси и я накарай да ти даде образци от всичко направено от гума, латекс или от платките, които са били в самолета. А ти, Мел, изпрати тази информация в отдела по експлозиви и провери във военното следствие — може би военните използват някакъв вид непромокаем латекс за опаковане на даден вид експлозиви. Да се надяваме, че този път ще успеем да го проследим.
И така, Куупър се зае да въвежда информацията за запитването в компютъра, а Райм забеляза, че Сакс нещо беше недоволна от задачата си.
— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да говоря с нея? — попита тя. — С Пърси?
— Ами да, точно това искам да кажа.
— Добре — въздъхна тя. — Супер.
— И престани да се заяждаш с нея. Наистина се нуждаем от нейното съдействие.
Райм още се чудеше защо ли тя така ядно беше навлякла бронежилетката си и беше излязла без дори да каже едно „Чао“.
Двадесет и девета глава
Час 31 от 45
Щом пристигна на летище Мамаронек, Амелия Сакс видя Роланд Бел да дебне зад ъгъла на хангара. Около огромната постройка стояха още шест други агента. Сигурно някъде наоколо имаше и снайперисти.
Тя мярна дори бабуната, зад която беше залегнала, за да се прикрие от смъртоносния огън на Танцьора. Спомни си, макар при спомена да й се повдигна, противния мирис на кал, примесен с този на бездимен барут от безполезните й пистолетни изстрели.
Обърна се към Бел:
— Инспекторе.
Очите му за момент се спряха на нея.
— Здравейте.
После той се обърна и продължи да оглежда територията на летището. Веселият му южняшки нрав беше изчезнал. Той се беше променил. Сега те двамата имаха нещо общо, което всички знаеха. И двамата бяха стреляли по Танцьора, и двамата не бяха улучили.
И двамата бяха попадали в неговата зона на поражение и се бяха измъкнали живи. По бронежилетката му имаше две петна: две ивици раздран плат, там където се бяха плъзнали куршумите на убиеца по време на нападението му в охраняваната къща.