— Точно така. Това беше Лорън. Дето я срещна вчера. Брюнетката, която така неутешимо плачеше.
— Това направо ме разбиваше. По дяволите, това разбиваше Ед също. Той ме обичаше, но имаше нужда от красивите си любовници. Винаги е било така. И нали се сещаш, за тях е било доста по-мъчително. Защото той винаги се връщаше вкъщи при мен. — За момент тя замълча, явно се бореше със сълзите. — Сигурно това е любовта, поне според мене — да се връщаш при този, когото обичаш.
— Ами ти?
— Дали съм му била вярна? — попита Пърси. Тя отново се изсмя горчиво — това беше смях на човек, който добре се познава, а му се иска да не е чак толкова прозорлив. — Аз нямах толкова възможности. Както виждаш, не съм от ония момичета, които само докато излязат на улицата и забърсват по нещо. — Тя се наведе и заразглежда разсеяно тръбния ключ. — Но въпреки това, да, след като разбрах за Ед и приятелките му. Това беше преди няколко години. Направо бях бясна. Много ме заболя. Изкарах си го на един-двама. Рон и аз — Рон Толбът — изкарахме няколко месеца. — Тя се усмихна. — Той дори ми направи предложение. Каза, че съм заслужавала нещо по-добро от Ед. Може и така да е било. Но въпреки другите жени в живота му мисля, че Ед беше този, с когото аз трябваше да прекарам живота си. Винаги съм смятала така.
За момент очите на Пърси помътняха, тя като че се отнесе някъде далеч.
— Срещнахме се във флота, аз и Ед. И двамата бяхме пилоти изтребители. Когато той ми предложи… Нали знаеш, когато военен иска да предложи на някого брак, той казва: „Бихте ли желали да станете мой подчинен?“, абе нещо като шега. Но ние и двамата бяхме лейтенанти, така че Ед каза: „Хайде да си станем един на друг подчинени.“ Дори искаше да поиска ръката ми от баща ми и да ми подари годежен пръстен, но баща ми се беше отказал от мене…
— Наистина ли?
— Да бе. Като в сапунен сериал, 647-ма серия. И досега отказвам да играя главната роля. Както и да е, двамата с Ед се заехме да пестим всяка стотинка, мечтата ни беше да си отворим собствена чартърна компания, като се уволним. Едва свързвахме двата края. Една нощ той каза: „Хайде да летим“. Така взехме под наем онзи престарял Норсман, дето гниеше тука по ливадите. Як самолет обаче. От ония двигатели с витло и въздушно охлаждане… С такъв самолет можеш да направиш каквото си поискаш. Аз бях на пилотското място. Излетяхме и когато стигнах две хиляди метра, той ме целуна. После разклати рога (така му викаме на кормилото), което значеше, че той искаше да поеме управлението. Преместих се. После той каза: „Аз все пак ще ти подаря едно диамантче, Пърс.“
— Подари ли ти?
Пърси се усмихна:
— Даде пълна газ, щеше да разтопи соплата и опъна назад рога. Носът се вирна право нагоре. — Сега по страните на Пърси се стичаха едри сълзи. — Секунда преди да ритне обратно кормилото и да се понесем надолу почти в безтегловност, пред нас се беше разстлало нощното небе. Тогава той се наведе към мен и ми каза: „Ето, избирай. Тук са всичките звезди на вечерта — можеш да вземеш, която си поискаш.“ — Пърси наведе глава и жадно си пое въздух. — Всичките звезди на вечерта…
След малко тя изтри с ръкав очите си и се обърна към двигателя.
— Така че, честна дума, няма за какво да се притесняваш. Линкълн е наистина очарователен мъж, но всичко, което някога съм искала, беше Ед.
— Има още нещо, дето ти не знаеш — въздъхна Сакс. — Ти му напомняш някого. В когото той е бил влюбен. Когато се появи, изведнъж той се промени, сякаш отново е с нея.
Пърси вдигна рамене.
— Приличаме си по много неща. Разбираме се един друг. Но какво от това? Това не означава нищо. Отвори си очите, Амелия, Райм те обича.
Сакс се изсмя:
— О, едва ли.
Пърси я погледна още веднъж и каза:
— Какво ли ме интересува… — и педантично започна да подрежда обратно всички извадени инструменти и жички по местата им.
Роланд Бел влезе вътре и огледа за пореден път прозорците и сенките из хангара.
— Тишина, а? — попита.
— Нито гък.
— Получи се съобщение за вас. От щатската здравна организация. Току-що са тръгнали от болницата в Уестчестър. След около час ще получите стоката. След тях върви една кола с мои хора, за по-сигурно. Не се притеснявайте, че шофьорът може да се изплаши и да откаже да работи повече с вас — моите хора са номер едно. Шофьорът даже няма да разбере, че са го следили.
Пърси погледна към часовника си.
— Добре. — Хвърли още един поглед към Бел, който се беше загледал удивен към отворения капак на двигателя. Беше като хипнотизиран, напомняше на змия, видяла кръвния си враг, мангустата. — По време на полета, ще имаме ли бавачка?
Бел тежко въздъхна.
— След това, което стана в охраняваната къща — каза тихо и тържествено той, — аз лично няма да ви оставя да ми се изплъзнете от погледа. — Поклати глава и направи физиономия, сякаш вече му беше прилошало от полета.