Какво беше това? Само суеверие ли?
Трагедиите идват по три…
Брад каза:
— Тридесет и един километра до кацането. Височина четири хиляди и осемстотин метра.
— „Фокстрот Браво“, свържете се с Денвър пристигащи. — Съобщиха им радиочестотата, после прибавиха: — Там знаят за вашата ситуация. Желая ви късмет, мадам. Помнете, че ние сме с вас.
— Лека нощ, Денвър. Благодаря.
Брад превключи радиото на новата честота. „Какво не е наред?“, запита се тя. Имаше нещо, за което не беше се сетила, но какво?
— Денвър пристигащи, говори Лир шест девет пет „Фокстрот Браво“. Намираме се на три хиляди деветстотин и тринадесет метра, остават ни още двадесет и два километра до кацане.
— Виждаме ви „Фокстрот Браво“. Поддържайте насочването дясно две пет нула. Ако ни е вярна информацията, останали сте без двигатели, така ли е?
— Сигурно сме най-големият планер, дето сте виждали, Денвър.
— Задкрилки и колесник имате ли?
— Без елерони сме. Колесникът ще го смъкнем на ръка.
— Разбрано. Коли искате ли? — Което означаваше пожарни коли, линейка, полиция.
— На борда най-вероятно имаме бомба. Искаме всичко, което можете да ни осигурите.
— Разбрано, ще се постараем.
Внезапно тя се сети и потрепера цялата: атмосферното налягане!
— Денвър пристигащи — задъха се тя. — какво сочи алтиметърът?
— Ами, да видим, три нула точка девет шест, „Фокстрот Браво“.
За последната минута налягането се беше повишило с една стотна.
— Покачва се?
— Положително, „Фокстрот Браво“. Към нас се движи фронт с високо налягане.
Не! Това би повишило налягането и около бомбата. Балонът ще се свие, все едно че се намираха на по-малка височина, отколкото в действителност бяха.
— Проклятие, идиотщина, триста дявола, как може да бъде толкова тъпо? — замърмори си тя.
Брад я погледна.
— Колко беше живакът в Мамаронек? — попита тя. Той разгърна дневника.
— Двадесет и девет точка шест.
— Я сметни хиляда и петстотин метра височина при това налягане и виж височината при тридесет и едно точка нула.
— Тридесет и едно? Ама това е страшно много.
— Натам сме тръгнали. Той втренчи поглед в нея.
— Ама тогава бомбата…
Пърси кимна.
— Сметни го.
Пръстите на младия пилот бързо пробягнаха по бутоните на калкулатора. Той въздъхна тежко; това беше първата му проява на емоции..
— Хиляда и петстотин метра при Мамаронек отговаря на 1460 метра тука. Пърси викна Бел. — Значи, ето каква е ситуацията. Срещу нас се движи фронт с високо налягане. Когато стигнем летището, за бомбата това ще значи, че летим по-ниско от хиляда и петстотин метра. Може да избухне още докато сме петнадесет до тридесет метра във въздуха.
— Добре — кимна той хладнокръвно. — Добре.
— Нямаме задкрилки, така че ще кацнем доста бързо, със скорост двеста възла, тоест, около триста и шестдесет километра в час. Ако гръмне, ще загубя контрол и ще се разбием. Поне няма да горим много, понеже резервоарите са сухи. Освен това, важно е какво имаме насреща си, че да можем да се попързаляме малко преди да започнем да се търкаляме. Остава ни единствено да си затегнем здраво коланите и да гледаме надолу.
— Хубаво — отвърна той, кимна и погледна през прозореца.
Тя се загледа в лицето му.
— Може ли да те попитам нещо, Роланд?
— Да бе, казвай.
— Това май ти е първото летене със самолет, а?
Той въздъхна.
— Ами след като съм прекарал по-голяма част от живота си в Северна Каролина, човек там няма много-много възможности да пътува. А после като пристигнах в Ню Йорк беше с един от ония комфортните автобуси. — Той млъкна. — В действителност, не съм се качвал по-високо, отколкото може да ме закара един асансьор.
— Е, няма нищо общо с това тук.
Той я стисна за рамото и прошепна:
— Само не изтървай биберончето. — И се върна на мястото си.
— Добре — каза Пърси и прелисти Справочника на пилота, където прочете какво пишеше за международното летище в Денвър. — Брад, предстои ни кацане при нощни условия, добра видимост върху писта две осем ляво. Поемам командването на самолета. Ти ще смъкнеш колесника на ръка. После ще следиш и съобщаваш наклона на спускане, разстояние до пистата и височина; искам действителната височина над земята, а не надморска — а и скоростта. — Тя се помъчи да си спомни дали не беше пропуснала нещо. Нямаха двигатели, нито задкрилки, нито спирачки. Друго наистина нямаше; това сигурно беше най-краткият инструктаж за приземяване в летателната й кариера. Тя прибави: — Още едно, последно нещо. Когато спрем, искам да се изнесеш по най-бързия начин оттук, ясно?