— Шестнадесет километра до пистата — обяви той. — Скорост двеста възла. Височина две хиляди и седемстотин метра. Трябва ни малък наклон на спускане.
Тя дръпна леко рога назад и скоростта чувствително намаля. Ръчката за хоризонталния стабилизатор отново се разтресе. Сега ако стигнеха до критичната скорост, спасение нямаше.
Пак напред.
Четиринадесет километра… дванадесет…
Потта течеше от лицето й сякаш беше под душа. Тя се избърса. Върху нежната кожа между палците и показалците на ръцете й бяха излезли пришки.
Десет… осем…
— Шест километра до кацане. Хиляда четиристотин и шестдесет метра височина. Скорост двеста и десет възла.
— Спускай колесника — изкомандва Пърси.
Брад завъртя колелото, чрез което колесникът се спускаше ръчно. Гравитацията му помагаше, но въпреки това се изискваха доста здрави мускули за тази работа. Освен всичко той не откъсваше очи от уредите и с равен, като на счетоводител, който чете баланса глас, съобщаваше стойностите.
— Пет километра до кацане, хиляда сто и петдесет метра…
Тя се бореше с друсането от ниската височина и силните ветрове.
— Колесникът смъкнат — докладва Брад, като едва си поемаше дъх.
Скоростта им падна до сто и осемдесет възла — около триста и двадесет километра в час. Бързичко. Всъщност, прекалено бързо. Без обратната си турбина те биха „изяли“ за нула време и най-дългата писта.
— Денвър пристигащи, как е алтиметърът?
— Три нула девет осем — отвърна невъзмутимо диспечерът.
Покачва се. Все по-високо.
Тя си пое дълбоко въздух. За бомбата пистата беше малко по-ниска от хиляда и петстотин метра над морското равнище. Дали Танцьорът е бил чак толкова прецизен, като е настройвал детонатора?
— Колесникът се разтресе. Наклон при спускане 780 метра за минута.
Което означаваше, че вертикалната им скорост беше около шестдесет километра в час.
— Движим се твърде бързо, Пърси — викна Брад. — Ще се треснем в началото на лампите. Няма да ни стигнат стотина метра. Може и двеста.
Диспечерът ги уведоми за същото.
— „Фокстрот Браво“, трябва да се вдигнете малко. Летите твърде ниско.
Дръпна лоста. Скоростта намаля. Наближаваха критичната скорост. Бутна напред лоста.
— Четири километра до кацане, височина шестстотин и тридесет метра.
— Ниско сте, „Фокстрот Браво“! — предупредиха ги отново.
Погледна пред сребристия нос. Всички светлини светеха — пресвяткащите лампи в началото на пистата, които ги мамеха към себе си, сините светлинки на страничните писти, червено-оранжевите на самата писта… Всички лампи бяха запалени. Пърси никога не беше ги виждала всичките наведнъж. Стотици проблясващи звезди. Бели и червени. И сини от линейки, пожарни и полицейски коли.
Навсякъде беше осеяно със светлини.
Всичките звезди на вечерта…
— Все още сме ниско — викна Брад. — Ще се разбием на двеста метра от пистата.
Ръцете й се потяха обилно, погледът й беше прикован напред. Пърси отново си спомни за Линкълн Райм, привързан завинаги към стола си, как се навежда напред и се взира в някакъв дребен елемент върху компютърния екран.
— Твърде ниско летите, „Фокстрот Браво“ — потрети диспечерът. — Ще преместя аварийните коли пред пистата.
— Я върви се шибай — с равен глас каза Пърси. Брад отново викна:
— Височина четиристотин и тридесет метра. Две хиляди и четиристотин метра до кацане.
„Имам към тридесет секунди! Какво да правя?
Ед? Кажи! Брит? Който и да е…
Хайде, маймунските способности… Какво, по дяволите, да правя?“
Тя погледна през прозореца. На лунната светлина се виждаха предградията, градът, отдалечени ферми, а отляво огромните парчета пустиня.
Колорадо е пустинен щат… Разбира се!
Внезапно тя наклони рязко самолета наляво.
Брад, който нямаше ни най-малка представа защо го прави, отново извика:
— Наклон при спускане хиляда метра за минута, височина триста и тридесет метра, триста метра, двеста и седемдесет…
При завой на безмоторен самолет винаги се губеше височина.
Диспечерът извика:
— „Фокстрот Браво“, не завивайте! Повтарям, не завивайте! Нямате необходимата височина за това.
Тя изправи самолета право към пустинните пясъци.
Брад нервно се изсмя:
— Задържахме височината… Набираме височина, триста метра, триста и тридесет метра, четиристотин метра. Четиристотин и тридесет метра… какво става?
— Топъл въздух — отвърна Пърси. — Пустинята събира топлина през деня и я отдава през нощта.
В същото време и диспечерът разбра какво става:
— Много добре, „Фокстрот Браво“! Много добре! Току-що си спечелихте цели триста метра. Сега надясно две девет нула… добре, сега ляво две осем нула. Идеално. Право към нас летите. Слушайте, „Фокстрот Браво“, ако искате да потрошите тези светлини пред вас, дръжте право руля.