На летището Пърси говореше по телефона с Рон Толбът. От думите й Сакс разбра, че щатската здравна организация дори не дочакала да изстинат въглените от опожарения самолет и прекратила договора. Щом затвори, тя се загледа в минувачите. После се обърна разсеяно към Бел:
— Застрахователната компания дори няма да покрие разходите. Казали, че сама съм поела риск с явни последици. Така си е. Е, това е. — После бързо добави: — Фалирахме.
Покрай тях се занизаха борове, дъбови храсталаци, ивици пясък. Сакс, градско дете, беше дошла в окръзите Насау и Съфолк още като тийнейджърка и то не заради плажовете или безкрайните търговски улици, а за да стъпва яко върху газта на „Чарджър“-а си. Тя изстискваше всичко от нещастния кафяв автомобил, за да може да вдигне сто километра в час за пет цяло и девет секунди, което често я правеше победител в прословутите за Лонг Айлънд автомобилни състезания за най-бързо набиране на скорост. Тя се радваше на дърветата, храстите, тревата и кравите край пътя, но най-пълно се наслаждаваше на чудото на природата, когато профучаваше покрай нея със сто и осемдесет километра в час.
Джоуди не спираше да си кръстосва и отпуска ръцете, мушваше се между нея и Бел, играеше си с предпазния колан и току се блъсваше в Сакс без да иска.
— Извинете — промърморваше той.
В един момент й се прииска да го убие.
Къщата беше разположена малко встрани от пътя.
Представляваше поразнебитена стъпалообразна постройка от дълги трупи, обшита със застъпващи се дъски. Наистина една съвсем не вдъхваща доверие къща, която беше на няколко пъти достроявана с купища федерални долари и никакво вдъхновение.
Вечерното небе беше покрито с облаци. На места из въздуха плуваха късове гъста мъгла, но Сакс все пак успя да види, че къщата беше заобиколена от плътен пръстен от дървета. В радиус от двеста метра територията около тях беше перфектно разчистена. Обитателите на къщата действително имаха добро прикритие зад дърветата, а поддържаната наоколо ливада беше достатъчна, за да се отблъсне всяко външно нападение. Сивата лента, която се виждаше в далечината, беше началото на гора. Зад къщата имаше голямо неподвижно езеро.
Реджи Елиополос слезе от първия фургон и махна на останалите. Поведе ги към официалния вход на сградата. Там ги предаде на един доста закръглен мъж, от който се излъчваше някаква веселост, макар че той нито веднъж не се усмихна.
— Добре дошли — каза. — Аз съм щатски маршал Дейвид Франкс. Искам да ви светна в някои неща за дома ви, далече от вашия собствен. Това тук е най-сигурната сграда за охрана на свидетели в целия окръг. На територията на цялата сграда имаме датчици, реагиращи на движение и тежест. Просто никой не може да проникне вътре, без да задейства всички видове аларми. Компютърът ни е настроен да засича всички видове човешки движения, които са съобразени с човешкото тегло, така че да не се вдига тревога, ако някой заблуден елен или куче случайно мине пред датчика ни. Ако някой — и то задължително човек — просто стъпи там, където не трябва, всичко светва като Таймс скуеър по Коледа. Да предположим, че някой се появи на кон в района на къщата. Помислили сме за това. Значи, компютърът отчита аномалията в теглото, определя разстоянието между копитата на животното и алармата дрънва. Изобщо, каквото и да било движение — язовец или катеричка — включва инфрачервените видеокамери. Освен това един радар откъм местното летище Хамтън ни покрива изцяло, така че можем да се справим безпроблемно дори с въздушна атака. Каквото и да се случи, ще чуете сирена и ще видите ярки светлини. Това, което се иска от вас в подобни случаи, е просто да останете там, където сте. В никакъв случай не излизайте навън.
— Интересува ме какво представлява охраната? — попита Сакс.
— Вътре имаме четирима маршали. Двама отпред на предния пост и двама отзад, при езерото. Достатъчно е само да натиснете онзи бутон ей там и след двадесет минути тук ще нахлуе цяла армия ченгета от спецчастите.
По лицето на Джоуди се изписа разочарование, искаше да каже, че двадесет минути изглеждаха ужасно много време. Сакс го погледна и трябваше да се съгласи с него.
Елиополос погледна часовника си и каза:
— В шест сутринта ще изпратим тук брониран фургон да ви вземе и докара за заседанието на Голямото жури. Съжалявам, но май няма да можете да се наспите. — Той хвърли поглед към Сакс. — Ако зависеше от мене обаче, щяхте вече да спите дълбоко, без да се тревожите за нищо.
Никой не му каза „Довиждане“, щом той се отправи към вратата да си върви. Франкс продължи: