— Мислите, че прекалено драматизирам нещата? — попита накрая той. — Че нямаме нужда от нещо, което да ни напомня колко време ни остава?
Известно време никой не се обади. После Селито каза:
— Виж, Линк, мисля, че няма да се случи кой знае какво дотогава.
— Ще се случи, и още как! — отвърна му Райм, докато гледаше как мускулестото тяло на мъжкия ястреб без всякакво усилие го изстреля във въздуха над Сентрал Парк. — До седем часа в понеделник сутринта или ние ще сме подарили на Танцьора изящни неръждаеми гривнички, или и двамата ни свидетели ще гушнат букетчето. Други възможности няма.
Последвалата напрегната тишина беше прекъсната от клетъчния телефон на Банкс, който тихо изчурулика в джоба му. Той помълча известно време в слушалката, после вдигна поглед.
— Нещо става — каза.
— Какво? — попита Райм.
— Онези униформените, които пазят мисис Клей и другия свидетел? Бритън Хейл, нали така беше?
— Е, какво?
— Те са в къщата на жената. Единият от тях току-що се обадил. Изглежда мисис Клей е забелязала някакъв черен фургон, който тя никога преди това не била виждала, паркиран на отсрещната страна на улицата, и то от няколко дни. Номерата му не били от нашия щат.
— Записала ли е номера? Или поне щата?
— Не — отвърна Банкс. — Според нея той бил изчезнал за известно време, нощта, когато е бил убит съпругът й.
Селито беше ококорил очи. Главата на Райм се източи напред. — И?
— Казва, че се върнал отново тази сутрин, за малко. Сега пак изчезнал. Тя…
— Господи — прошепна Райм.
— Какво? — попита Банкс.
— Централата! — изрева криминалистът. — Вдигнете под тревога Централата. Веднага!
Едно такси спря рязко пред къщата на Съпругата. Някаква възрастна жена слезе и несигурно се запъти към вратата.
Стивън наблюдаваше много внимателно.
— Редник, какво ще кажеш, лесна ли ти се струва целта?
— Сър, никой истински стрелец не подценява целите си. Всяка цел изисква максимална концентрация и усилие на волята. Но, сър, мога да ви уверя, че ще поразя тази цел и ще нанеса смъртоносни рани, сър. Мога да превърна целите си в купчина кайма, сър.
Жената се изкачи по стъпалата и изчезна в антрето. След секунда Стивън я видя да влиза в дневната на Съпругата. За момент се мярна ивица бял плат — явно блузата на Съпругата. Двете се прегърнаха. В стаята се появи друга фигура. Мъж. Ченгето? Той се обърна. Не, това беше Приятелят.
„И двете цели“, помисли си възбуден Стивън, „само на някакви си тридесетина метра от него.“
Старата жена — майка или свекърва — застана пред Съпругата, говореха си нещо с наведени глави.
Любимият на Стивън модел 40 беше във фургона. Но сега не му беше необходим снайпер за тази цел, дългоцевната „Берета“ щеше да свърши работа. Това беше прекрасен пистолет. Стар, поочукан, но без засечка. За разлика от повечето наемници и професионалисти, Стивън не беше превърнал оръжието си във фетиш. Ако най-добрият начин да убиеш дадена жертва беше с камък, той не би се поколебал да я убие именно с камък.
Сега преценяваше целта си, премерваше ъглите, пресмяташе случайностите, доколко прозорците представляваха евентуална пречка и дали биха повлияли на траекторията на куршума. Старицата се отмести от Съпругата и застана точно на прозореца.
— Редник, какъв е планът ти?
Беше решил да стреля през прозореца и да удари в главата старата жена. Тя щеше да падне. Съпругата инстинктивно щеше да пристъпи към нея и да се наведе, като по този начин се откриваше идеално за стрелба. После Приятелят също щеше да изтича в стаята и да предложи изящния си профил.
Ами ченгетата?
Дребен риск. Всички знаят, че униформените патрулни ченгета не са особено добри стрелци, а и сигурно никога не са стреляли по тях, докато са на служба. Най-вероятно ще се паникьосат.
Антрето все още беше празно.
Стивън дръпна назад затворната рама на пистолета и зареди оръжието си. После го нагласи на единична стрелба и го постави в ръката си, за да легне добре в нея. Ритна вратата и я подпря с крака си. Огледа улицата първо от едната страна, после, от другата.
Никой.
— Дишай, редник. Дишай, дишай, дишай…
Смъкна пистолета, отново го нагласи в дланта си, дръжката тежко легна в облечената в ръкавица ръка. Започна леко, съвсем леко да натиска спусъка.
— Дишай, дишай.
Впи поглед в старата жена и напълно забрави за натиска, за прицелването, за парите, които в момента изкарваше; забрави всичко на този свят. Просто държеше здраво и неподвижно пистолета в меката си отпусната ръка и чакаше оръжието само да гръмне.