— Ще ми ги донесеш ли? Дрехите на Джоуди. Искам да им хвърля един поглед.
— Уа, отврат — обади се Делрей, — Ако знаеш как смърдят. Куупър ги намери и им ги донесе. Изтръска ги върху чисти листове вестникарска хартия. Постави изпадналите частици върху предметни стъкла и започна да ги преглежда едно по едно под комбинирания микроскоп.
— Какво откри? — попита Райм и се вгледа в екрана на компютъра си, който даваше умален образа, който Куупър виждаше през окулярите.
— Какво е това бялото нещо? — вместо отговор попита Мел. — Тези зрънца. Доста са. Изпаднаха от шевовете на панталона му.
Райм усети как цялото му лице пламна. Част от това се дължеше на капризното му кръвно налягане, част — на онази призрачна болка, незнайно къде, която го обхващаше от време на време. Но главната причина беше възбудата от преследването.
— Боже, Господи! — прошепна той.
— Какво става, Линкълн?
— Това е оолит52 — обяви той.
— Това пък какво е? — попита Селито.
— Яйчен камък. Носен от вятъра пясък. Най-често се среща на Бахамските острови.
— Бахамските острови? — удиви се Куупър и се намръщи. — Някой нещо май беше казал за Бахамите наскоро. — Той се огледа. — Само че не си спомням.
Но Райм помнеше. Очите му се бяха спрели върху таблото, където беше закачен рапорта от ФБР за резултатите от анализа на онзи пясък, който Амелия Сакс беше намерила на мястото, където бе изчезнал Тони Панели.
Той зачете:
Веществото, предложено за анализ, не е истински пясък. Представлява ситни коралови отломъци с произход коралови образувания и съдържа микроскопични заострени кристалчета, пресечни тръбички, в които са живели вид морски червеи, черупки от рапани и фораминифери. Най-вероятен източник е северната част на Карибието: Куба или Бахамите.
„Той беше един от агентите на Делрей“, мислеше Райм… Човек, който знае къде се намират повечето охранявани от ФБР къщи в Манхатан. Който би казал на мъчителя си адресите им.
Така Танцьорът можеше да се промъкне там и да изчака Стивън Кол да се сприятели с него, после да уреди работата да го хванат, за да се добере по-лесно до жертвите си.
— Наркотиците! — изрева Райм. — Какво? — попита Селито.
— Какво си мисля ли? Че пласьорите на наркотици не разреждат синтетичните наркотици. Твърде опасно е. Само обикновените, херион, морфин, кокаин.
Куупър кимна.
— А Джоуди ги разреждаше с някаква бебешка формула. Той само си носеше хапчета. Лапва по някое хапче, най-вероятно витамин C през известно време, та да го помислим, че наистина е наркоман.
— Джоуди е Танцьорът! — ревна Райм. — Бързо на телефона! Веднага да се обадите в охраняваната къща!
Селито сграби слушалката и набра номера. Дали не беше твърде късно? „О, Амелия, какво направих? Дали не те убих?“ Небето придоби метално розов цвят. Някъде далече зави сирена.
Соколът-скитник — скиталецът, спомни си той — се беше събудил и тъкмо се канеше да поеме на лов. Лон Селито гледаше отчаяно към телефона.
— Никой не отговаря — едва промълви той.
Тридесет и седма глава
Час 44 от 45
Поговориха си още известно време в стаята на Пърси.
Обсъждаха самолети, автомобили и полицейската работа.
После Бел си беше легнал, а Пърси и Сакс си говориха за мъже.
Накрая Пърси се опъна на леглото и затвори очи. Сакс издърпа чашата с бърбън от ръката на спящата жена и угаси лампата. Беше време тя самата да си почине.
Поспря се в коридора да погледа проясняващото се утринно небе — вече обагрено в розово и оранжево — когато изведнъж осъзна, че телефона във фоайето звъни от доста време.
Но защо никой не го вдигаше?
Тя тръгна по коридора.
Не видя пазачите. Стаичката им сякаш беше по-тъмна от преди. Повечето лампи бяха угасени. „Мрачно място“, помисли си тя. Достраша я. Надуши мирис на бор и мухъл. Май имаше още нещо? Още една миризма, която й беше толкова позната. Но каква?
Май така миришеше на местопрестъпленията. Беше твърде изтощена, за да определи мириса.
Телефонът продължаваше да звъни.
Подмина стаята на Бел. Вратата беше леко открехната и тя надникна вътре. Беше с гръб към вратата. Седнал в едно кресло, което гледаше към прозореца, главата му беше паднала на гърдите му, а ръцете му кръстосани.
— Инспекторе? — повика го тя.
Той не отговори.
Сигурно спеше дълбоко. Поне така й се искаше. Тихичко затвори вратата му и продължи напред, към своята стая.
Сети се за Райм. Надяваше се, че той също спеше. Беше виждала веднъж една от неговите вцепеняващи кризи. Беше наистина ужасяващо и не й се искаше той да го преживява отново.
52
Седиментна скала, варовик, която представлява ситни сферични зрънца с тъпичка периферия.