Нищо не видя, но чу експлозията. Почти в същия момент покрай нея изсвистя тежкото олово. Обхвана я същият парализиращ ужас, както и на летището. Притисна лице в хладната пролетна трева, мокра от росата и нейната пот. Ръцете й се тресяха.
Бел надигна глава и бързо се скри.
Изстрелът не закъсня. На сантиметри от лицето му се разхвърча пръст.
— Мисля, че го видях — провлече инспекторът. — Вдясно от къщата има едни храсти. На онова високото място.
Сакс три пъти рязко си пое въздух и издиша. После се претърколи метър-два вляво, вдигна за секунда глава и се притаи отново. Този път Джоуди реши да не стреля и тя успя по-добре да огледа. Бел беше прав: убиецът се намираше от едната страна на малък хълм и се целеше в тях с ловна пушка с оптически мерник; тя дори мярна отблясъка на увеличителното стъкло. Ако останеха, където си бяха, той едва ли можеше да ги уцели, понеже нямаше никаква видимост. Но достатъчно беше да се изкачи на върха на малкия хълм. Оттам спокойно можеше да ги избие като кучета — позицията им зад могилката, където те се бяха прикрили, за него представляваше перфектна зона на поражение.
Изминаха пет минути без изстрел. Сигурно се изкачва още по хълма. Предпазлив беше, понеже знаеше, че Сакс е въоръжена. Освен това я беше виждал в действие. Да го изчакат ли да се покаже? Кога ще пристигне този проклет хеликоптер?
Тя стисна очи и подуши тревата, калта…
Спомни си за Линкълн Райм.
Ти го познаваш повече от всеки друг, Сакс…
Никога не можеш да кажеш, че познаваш престъпника, преди да тръгнеш по стъпките му, преди да усетиш злото, което го води напред…
Но, Райм, това не ми е Стивън Кол. Джоуди не е онзи, когото познавам. Онези не бяха неговите местопрестъпления, дето им правих оглед. Онова, в което надникнах, не бяха неговите мисли…
Тя се огледа за по-ниско място, откъдето можеха да минат, за да стигнат до гората, но не откри нищо подобно. Само да се мръднеха дори метър встрани, щяха да се превърнат в чиста мишена, която той нямаше да пропусне.
Да де, но щом той стигне върха на хълма, те и без това щяха да му кацнат на мушката.
После й хрумна нещо. Че местата, на които беше правила оглед, наистина бяха местопрестъпленията на Танцьора. Вярно, че той може да не беше онзи, изстрелял куршума в гърдите на Брит Хейл, или онзи, поставил бомбата в самолета на Ед Карни, нито пък онзи, намушкал Джон Инелман в онова мазе.
Но Джоуди беше престъпник.
„Влез в мислите му, Сакс“, почти чу тя думите на Райм.
Неговото най-опасно — моето най-опасно оръжие е измамата.
— Двамата — викна Сакс и се огледа. — Мятайте се там. — И тя посочи недълбока ровина.
Бел я погледна в очите. В неговите тя успя да прочете колко много желаеше и той да пипне Танцьора. Но убиецът си беше нейна плячка и само нейна, това тя даде да се разбере съвсем недвусмислено. Не искаше никой да й се меси, нито пък търпеше възражения. Райм й беше дал този шанс и нищо в целия свят не можеше да я спре.
Инспекторът кимна тържествено и дръпна след себе си Пърси в плитката дупка в земята.
Сакс провери пистолета си. Оставаха й още четири патрона.
Много бяха.
Повече от необходимото…
Ако съм права.
„Дали не греша?“, запита се тя, докато притискаше лице в мократа ароматна пръст. „Да“, реши тя, „права беше“. Фронталната атака не беше в стила на Танцьора. Измама…
Това и ще му дам.
— Не се надигайте. Каквото и да стане, не се надигайте.
Тя се надигна на ръце и колене и огледа над ръба на могилката. Мобилизира се, подготви се. Задиша бавно.
— Дотам са сто метра, Амелия — прошепна Бел. — С тази въшка нищо няма да стане.
Тя не му обърна внимание.
— Амелия — обади се Пърси. Очите на пилотката се кръстосаха с тези на Сакс и двете жени си размениха усмивка.
— Залягай бързо — нареди й Сакс и Пърси се подчини и се сгуши в тревата.
Амелия Сакс се изправи.
Не се приведе, нито се обърна настрани, за да представлява по-тясна цел. Тя просто се изправи и вдигна с две ръце пистолетчето. Беше с лице към къщата и езерото, пред нея беше проснатата фигура на половината хълм, насочила оптиката на оръжието си право към нея. Малкият пистолет тежеше колкото чаша уиски, помисли си тя.
Тя се прицели към отблясъка на стъклото, отдалечено на цяло футболно игрище от нея.
По лицето й потече пот и влага от утринната мъгла.
Дишай, дишай.
Не бързай.
Изчакай…
През гърба, ръцете и китките й премина наелектризираща тръпка. Тя се насили да овладее паниката си.
Дишай…
Ослушвай се, ослушвай се.
Дишай…
Сега!
Тя се извъртя и падна на колене в момента, в който пушката, която се подаваше от храстите на близката гора, изтрещя. Куршумът разцепи въздуха точно над главата й.