Пърси извади една бутилка от джоба на широките си панталони, беше от ония сребристите плоски алуминиеви бутилки, отвинти капачката и удари една малка глътка. Пиеше алкохола — Райм успя да надуши, че това беше скъп бърбън, — сякаш пиеше лекарство.
След като собственото му тяло го беше предало, Райм рядко обръщаше внимание на физическите качества на другите, с изключение на жертвите и престъпниците. Сега обаче нямаше как да не забележи Пърси Клей. Тя беше малко по-висока от метър и петдесет и въпреки това от нея се излъчваше някакъв особен род сдържана целеустременост. Очите й, черни като нощта, бяха пленителни. Едва след като човек успееше да отмести погледа си от тях, можеше да забележи лицето й, не особено красиво — имаше чип нос и момчешки вид. Черната й къдрава коса стърчеше на всички посоки, но беше късо подстригана. Райм си помисли, че няколко дълги кичура биха посмекчили ръбестата форма на лицето й. Не беше усвоила защитните маниери на повечето ниски хора — да поставя ръцете си на кръста, скръстени на гърдите или да ги мотае пред устата си. Тя просто беше свикнала да избягва излишните жестове, „като самия него“, мина му през ума.
Изведнъж му хрумна нещо: тя много приличаше на циганка.
После забеляза, че тя също го изучава. В погледа й се четеше дори повече любопитство, отколкото в неговия преди малко. Когато го виждаха за първи път, хората обикновено си лепваха по една тъпа усмивка на лицето, зачервяваха се като зрели домати и се стараеха да го гледат право в челото, да не би случайно погледът им да слезеше към увреденото му тяло. Пърси обаче беше погледнала само веднъж към лицето му — все още красиво, с малки устни и нос на Том Круз; въобще този мъж доста младееше за своите четиридесет и кусур години, помисли си тя — после очите й пробягнаха по обездвижените му ръце, крака и тяло. Но цялото й внимание беше погълнато от инвалидното оборудване — лъскавата инвалидна количка „Сторм Ароу“, дихателния апарат, слушалките и говорителя на главата, компютъра.
В това време в стаята влезе Том и се запъти към Райм да му измери кръвното налягане.
— Не сега — опълчи се шефът му.
— Точно сега. — Не.
— Бъди послушен — каза Том и въпреки всичко успя да си свърши работата. Прибра лекарските слушалки. — Не е зле. Но си твърде уморен, напоследък работи доста. Ще трябва да си починеш.
— Разкарай се — изръмжа Райм.
Обърна се отново към Пърси Клей. Само защото беше сакат, почти пълен инвалид и представляваше жалка останка от човешко същество, често се случваше събеседниците му да мислят, че той не може да ги разбере и смятаха за необходимо да говорят бавно и отчетливо, понякога дори се обръщаха към него чрез Том. Пърси обаче му говореше нормално, както би разговаряла с всеки друг, и затова беше вече спечелила значителна преднина пред другите.
— Значи смятате, че сме в опасност, искам да кажа Брит и аз?
— И още как! В сериозна опасност.
Сакс влезе в стаята и погледна към Райм и Пърси. Той ги представи една на друга.
— Амелия? — попита Пърси. — Казвате се Амелия?
Сакс кимна.
По лицето на Пърси премина почти незабележима усмивка. Леко се обърна към Райм, за да я сподели.
— Не съм кръстена на нея, на пилотката — обясни Сакс, като си спомни, че Пърси също е летец. — На една от сестрите на баба ми. Амелия Ерхарт героиня ли е била?
— Не — отвърна Пърси, — всъщност не. Просто съвпадение на обстоятелствата.
Хейл се намеси:
— Ще й сложите охрана, така ли? Денонощна? — и кимна към Пърси.
— Така е, можеш да се хванеш с някого на бас — обади се Делрей.
— Добре — съгласи се Хейл. — Дори много добре… Още нещо. Мислех си, че наистина трябва да си поговорите с този тип. Имам предвид Филип Хансен.
— Да си поговорим ли? — попита Райм.
— С Хансен? — допълни Селито. — Става, но той ще отрича всичко и няма да каже и думичка повече от това. — Погледна към Райм. — Да пратим Близнаците при него, а? — После отново към Хейл: — Те са най-големите майстори на разпита. А той си пада по протакането. Досега нищо не сме изкопчили от него.
— Не можете ли да го заплашите… или нещо такова?
— Ами-и, не — каза инспекторът. — Не мисля, че ще успеем.
— Няма значение — продължи Райм. — Хансен няма какво да ни каже за момента. Танцьорът никога не се среща с клиентите си лице в лице, нито пък им казва как си върши работата.
— Танцьорът ли? — попита Пърси.
— Това е прякорът на убиеца. Танцуващия с трупове.
— Танцуващия с трупове? — тихо се изсмя Пърси, сякаш изразът й беше познат отнякъде. Но тя замълча, без да даде повече обяснения.
— Звучи малко страшничко — със съмнение в гласа каза Хейл, като че ченгетата нямаха право да слагат зловещи прякори на преследваните от тях престъпници. Райм реши, че той имаше право.