— Кой ще ни помогне, като идем на място? — отправи въпроса си Райм към Пърси.
— Рон Толбът. Той ни е колега, партньор и оперативен мениджър на Компанията.
Сакс надраска името му в тефтерчето си.
— Веднага ли трябва да тръгна? — попита тя.
— Не — отвърна Райм. — Искам да изчакаш, докато получим бомбата от Чикаго. Ще ми помогнеш да я анализираме.
— Нали имам само един час? — предпазливо му напомни тя. — Ти така каза.
— Ще изчакаш — изръмжа той. После попита Делрей: — Какво става с къщата?
— О, имаме идеално местенце за вас — обърна се агентът към Пърси. — В Манхатан. Удава ви се шанс да поживеете от редовно плащаните доларчета за данъци. Ха, ха! Щатските военни го използват за протекция на най-най-важните си свидетели. Само едно нещо остана да уредим, трябва ни някой от нюйоркската полиция да им сменя пеленките. Такъв, дето познава и не подценява Танцьора.
Точно в този момент Джери Банкс вдигна поглед и се зачуди защо всички гледаха към него.
— Какво сте ме зяпнали? — попита той. — А? — И напразно се опита да приглади надолу упорития си близнат кичур.
Стивън Кол, който говореше като войник, стреляше с всякакви оръжия като войник, всъщност никога през живота си не беше служил в армията.
Но това не му попречи сега да каже на Шийла Хоровиц:
— Аз много се гордея с войнишкото си наследство. И това е самата истина.
— Някои хора не…
— Не — прекъсна я той, — някои хора наистина не смятат това за достойнство. Но това си е техен проблем.
— Да, техен си проблем — повтори като папагал Шийла.
— Много хубаво местенце си имате. — Той огледа раздулите се от влагата мебели, по които още стояха етикетчетата от магазина за намалени цени.
— Благодаря ти, приятелю. Ами-и, ти, искаш, желаеш ли нещо за пиене? Опа-а, пак се изразявам не както трябва — не можах да ги науча тези предлози. Мама вечно ми се караше. Все казваше, че гледам много телевизия. Искам, искам, искам! Ужасно, ужасно.
Какви щуротии бръщолевеше тая?
— Сама ли живеете тука? — попита той с учтивата усмивка на добронамереното любопитство.
— Да, аз и моето палаво трио. Къде ли са се дянали? Такива разбойници са, глупачета! — И тя нервно подръпна подгъва на елека си. Тъй като не получи отговор, тя отново попита: — Е? Нещо за пиене?
— Може.
На хладилника беше оставена една винена бутилка, цялата в прах. Пази я за специални случаи. Дали това не беше един от тях?
Очевидно не. Тя отвори една бутилка „Д-р Пепър“22.
Той разсеяно тръгна към прозореца и погледна навън. На улицата нямаше ченгета. А на кръстовището имаше спирка на метрото. Апартаментът се намираше на втория етаж и макар че на прозорците имаше решетки, тя не ги беше заключила. Значи, ако му се наложеше, той спокойно можеше да се спусне по аварийното стълбище и да стигне до Лексингтън авеню, което винаги гъмжеше от народ…
Жената имаше телефон и компютър. Това беше добре.
На стената беше закачен календар — с картинки на ангелчета. Имаше и няколко бележки, прикрепени към колонките със седмиците, но за тази нямаше нищо.
— Хей, Шийла, имаш ли нещо против… — Той се усети навреме, поклати глава и потъна в мълчание.
— Ъ-ъ-ъ, какво викаш?
— Ами, то е… Щях да изтърся една глупост. Исках да кажа, понеже гледам, че си си отбелязвала тука… Абе, чудех се какво ще правиш следващите няколко дена.
Тука по-внимателно.
— О, ами аз май трябваше да ходя да видя как е мама.
Стивън сбърчи чело в знак на разочарование.
— Лошо. Виждаш ли, аз пък живея в един апартамент на нос Мей…
— Откъм Джърси!
— Точно така. Та ще отивам там…
— След като вземеш Бъди?
Кой пък, по дяволите, беше тоя Бъди? О, да бе, котката.
— Правилно. Та исках да кажа, ако нямате работа, помислих си, че може да поискате да дойдете с мен.
— Имате ли си…
— Само мама ще е вкъщи и най-много някоя нейна приятелка.
— Леле Боже! Ами, не знам.
— Добре де, ами защо не се обадите на майка си и да й кажете, че ще трябва да изкара уикенда без вас?
— Е… то не е задължително да й се обаждам. Дори да не се появя, голяма работа. Нищо не съм й обещавала, може да отида, но може и да не отида.
Значи лъжеше. Нямаше никакви ангажименти за през уикенда. Никой нямаше да я потърси през следващите няколко дена.
Една котка скочи на перваза до него и тикна муцуната си в лицето му. Стивън си представи как по цялото му тяло плъпват хиляди червеи. Отново ги видя как се гърчат из косата на Шийла. Погледна и белите й меки червееподобни пръсти. Започваше да се отвращава от тази жена. Искаше му се да изкрещи.