Накрая Толбът каза:
— Ами това, с подготовката — излезе доста по-сложно, отколкото си мислех.
— Продължавай.
— Добре — реши се той. — Стю напусна. — Това беше Стю Маркар, главният им механик.
— Какво?
— Проклетникът си вдигна гълъбите. Е, още не е — продължи Толбът. — Обади се, че е болен, но не му повярвах и звъннах тук-там. Мести се при Сикорски. Вече е приел работата.
Пърси слушаше зашеметена.
Това вече беше сериозен проблем. ЛИР 35 „Ас“ беше дошъл при тях като напълно оборудван реактивен пътнически самолет с осем седалки. За да го подготвят за нужните им полети за щатската здравна организация, трябваше да извадят повечето от седалките, да поставят допълнителни амортисьори, хладилни камери и да се добавят още изходи към двигателните генератори. А всичко това предполагаше една доста сериозна конструкционна и електротехническа намеса.
Нямаше по-добър механик от Стю Маркар, беше подготвил ЛИР-а на Ед наистина в рекорден срок. Но без него Пърси просто не знаеше как щяха да се справят навреме за утрешния полет.
— Какво става, Пърс — попита Хейл, като видя намръщеното й лице.
— Стю е напуснал — прошепна тя. Той поклати глава в недоумение.
— Какво е напуснал?
— Тръгнал си е — измърмори тя. — Напуснал е работа, зарязал ни е заради някакви скапани хеликоптери.
Хейл я гледаше слисан:
— Днес ли?
Тя кимна. Толбът продължи:
— Страх го е, Пърс. Знаят, че е имало бомба. Ченгетата нищо не казват, но всеки знае какво се е случило. Хората са изнервени. Говорих и с Джон Рингъл.
— Джони? — Един от младите пилоти, дошъл при тях миналата година. — И той ли ще напуска?
— Не, питаше дали няма да прекратим полетите за известно време. Докато всичко се поуталожи.
— Не, няма да ги намалим — твърдо каза тя. — Не става дума за шибаната прищявка на някой да го закараме някъде. Това е бизнес. И, ако още някой се обади, че е болен, направо го уволнявай.
— Пърси…
Толбът се държеше много строго с хората, но всеки знаеше, че той беше душа-човек.
— Добре тогава — сопна се Пърси. — Аз ще ги уволня.
— Виж, за „Фокстрот Браво“ мисля, че и сам ще успея да свърша повечето работа — каза той.
Толбът също беше квалифициран самолетен механик.
— Да, гледай да се оправиш. Все пак потърси и някой да ти помага. Ще ти се обадя по-късно.
Тя затвори.
— Не мога да повярвам — обади се Хейл. — Напуснал — повтори смаяният пилот.
Пърси беше бясна. Хората й се спасяваха кой както знае — най-лошото, което можеше да се случи. Компанията умираше. И като капак на всичко, тя нямаше и най-малка представа как би могла да я спаси.
Пърси Клей не притежаваше маймунски способности да си ръководи бизнеса.
Маймунски способности…
Хубав израз; беше го чула докато беше летец изтребител. Един от морските пилоти й го каза, цял адмирал. Означавал мъчно разбираем, неподдаващ се на преподаване талант, притежаван само от родените пилоти.
Е, да, Пърси притежаваше тези маймунски способности, що се отнасяше до летенето. Какъвто и самолет да й дадяха, независимо дали беше летяла с него или не, при всякакви атмосферни условия, ден или нощ, тя можеше да го пилотира без грешка. Планери, двуплощници, Херкулеси, 737-ици, МИГ-ове — във всяка една кабина тя си беше като у дома.
Но дотук се простираха маймунските способности на Пърси Рейчъл Клей.
Със сигурност беше лишена от тях в семейните си отношения. Баща й, член на Асоциацията на тютюневите работници, не й говореше от години — всъщност, на практика я беше лишил от наследство, откакто тя беше напуснала по собствено желание неговата Алма Матер, Вирджинския университет, за да се запише в авиационната паралелка към Техническия институт във Вирджиния. Маймунските й способности не се простираха и в областта на взаимоотношенията й с флотата. Нейните емблематични, спиращи дъха представления с огромните военни изтребители „Тотса1“ бяха съвсем недостатъчни, за да компенсират неприятния за доста хора неин навик да изказва на глас това, което мисли, когато всички други предпочитаха да си мълчат по даден въпрос.