Лон Селито сгъна клетъчния си телефон.
— Още нищо не знаят. — Беше се загледал навън, през прозореца на градската къща на Райм, а пръстите му нервно почукваха по стъклото. Ястребите се бяха завърнали в леговището си, но не изпускаха от очи Сентръл парк и сякаш не чуваха нито звук от шумния градски живот през деня.
Райм никога не беше го виждал толкова много разтревожен. Месестото му, покрито със ситни капчици пот лице беше съвсем бледо. Изражението на легендарния инспектор от отдел „Убийства“ Селито обикновено беше абсолютно непроницаемо. Независимо дали говореше с член от семейството на жертвите, или безмилостно откриваше и дълбаеше дупки и в най-желязното алиби на заподозрените си, той винаги се концентрираше върху това, което предстоеше. Сега обаче мислите му се рееха далече, далече, в хирургията на една Уестчестърска болница, където Джери Банкс може би умираше. Беше вече три часа, събота следобед; от един час Банкс лежеше на операционната маса.
Селито, Сакс, Райм и Куупър се намираха на първия етаж в къщата на Райм, в лабораторията. Делрей беше отишъл да провери дали охраняваният апартамент беше готов и да поговори с ченгето, което нюйоркската полиция беше изпратила на мястото на Банкс.
Бяха натоварили ранения инспектор в една линейка, всъщност, същата, в която беше мъртвият бояджия с отрязани ръце. Ърл, медицинското лице, беше престанал да се прави на простак, какъвто по природа си беше, поне дотолкова, че да се разбърза и направи всичко необходимо, за да спре обилния кръвоизлив на Банкс. След това се метна на шофьорското място и измина няколкото мили до спешното отделение на болницата за отрицателно време.
Федералните агенти от Уайт Плейнс натовариха Пърси и Хейл в брониран фургон и тръгнаха към Манхатан, криволичейки по инструкция из главни и второстепенни улици, за да са сигурни, че никой не може да ги проследи. Сакс направи оглед на новите местопрестъпления: позицията на снайпериста, фургона на бояджията и колата, с която Танцьорът се беше измъкнал — една снабдителска камионетка, открита недалеч от мястото, където е бил убит бояджията и, където, предположиха те, негодникът беше скрил колата, с която се бе придвижил до Уестчестър.
След като събра, каквото успя да открие, тя се върна в Манхатан.
— Какво си ни донесла? — попита я Райм. — Някой куршум намери ли?
Като си гледаше счупения кървящ нокът, Сакс обясни: — Нищо не е останало от тях. Той стреляше с бронебойни патрони, всичките избухваха, като достигнат целта си. — Беше се изплашила не на шега, очите й още се мятаха като затворени в клетка птички.
— Танцьорът е бил. Освен че сее смърт, той винаги заличава следите си.
Сакс тикна пред него една найлонова кесийка.
— Ето това успях да открия. Изчегъртах го от една стена.
Куупър изсипа съдържанието й в едно порцеланово лабораторно хаванче. Разрови дребните късчета с пръсти и каза:
— Че и с керамичен връх. Това и бронирана жилетка не го спира.
— Първокласен негодник — обади се Селито.
— О, разбира се, Танцьорът всичко изпипва — съгласи се Райм.
Откъм вратата се чу някаква суматоха и след малко Том въведе двама костюмирани федерални агенти. След тях вървяха Пърси Клей и Брит Хейл. Пърси се обърна към Селито:
— Как е той? — Черните й очи огледаха стаята и усетиха студенината, която ги посрещна. Не изглеждаше изненадана. — Джери, имам предвид.
Селито не отговори. Райм каза:
— Още е на операционната маса.
Лицето й беше изтерзано, косата още по разрошена от сутринта.
— Надявам се да се оправи.
Амелия Сакс се обърна към Пърси и студено каза:
— Какво?
— Казах, че се надявам да се оправи.
— Надявате се? — Полицайката се извиси над нея. Пристъпи крачка напред. Невисоката жена не помръдна от мястото си, когато Сакс отново заговори. — Не е ли малко късно за това?
— Какъв ви е проблемът?
— Това аз трябва да ви попитам. Заради вас го застреляха.
— Хей, хей, колежке — намеси се Селито. Пърси бавно и спокойно каза:
— Не съм го молила да тича след мен.
— Ако не беше той, ти щеше да си мъртва.
— Може би. Никой не знае. Съжалявам, че пострада. Аз…
— И точно колко съжалявате?
— Амелия! — остро се намеси Райм.
— Не, просто искам да зная, колко съжалява. Дали е достатъчно да му даде от кръвта си, ако се наложи? Или да го разхожда в количката, ако осакатее? Или пък да прочете надгробното му слово, ако умре?
Райм викна:
— Сакс, престани! Тя не е виновна.
Сакс плесна с ръце и забарабани с изгризаните си нокти върху бедрата си.
— Така ли?
— Танцьорът просто успя да ни надхитри.
Сакс продължи да говори, като гледаше право в черните очи на Пърси.