Сакс ги завари така: Пърси седеше до Райм в едно очукано и разнебитено кресло. Изведнъж я напуши смях -двамата толкова много приличаха на двойка съпрузи, женени отпреди новата ера.
— Стигнахме до компромис — обяви Райм. — Брит и Пърси ще отидат в охранявания апартамент, осигурен от Делрей. Оттам ще се обадят да възложат на някого работата по самолета. Независимо дали ще открием Танцьора или не, аз се съгласих да й позволя да си направи полета утре вечер.
— Ами ако аз я арестувам? — заяде се Сакс. — Ако я замъкна в затвора?
Тя мислеше, че Райм ще избухне, като чуе това — беше се подготвила за това, — но той каза:
— Мислих и за това, Сакс. Не мисля, че идеята ти е добра. Искам да кажа, че Пърси ще бъде постоянно изложена на опасност — помисли си — полицията, съда, затвора, транспорта напред-назад. Ще бъде добре дошло за Танцьора, ще има повече шансове да ги прати при дядо Боже.
Амелия Сакс се поколеба и накрая кимна, предаде се. Той беше прав: както обикновено. Прав или не, той си движеше нещата по свой собствен начин. Тя му беше помощничка, нищо повече. Работник. Нищо друго не ги свързваше.
Райм продължи:
— Ето какво съм намислил. Ще устроим капан. Трябва да ми помогнеш, Лон.
— Казвай.
— Пърси и Хейл отиват в апартамента. Но искам така да изглежда, сякаш те отиват някъде другаде. Това ще ни е най-големият коз. Всичко трябва да бъде твърде явно. Избирам си един от полицейските участъци и всички се преструваме, че те отиват там, в ареста, за по-сигурно. Ще излъчим едно-две съобщения до патрулите в целия град, че ще затваряме улицата пред този участък за движение, понеже ще местим всички заподозрени в затвора, тъй като нямаме място за тях. Ако имаме късмет, Танцьорът ще ни подслушва. Ако не, все някой от вестникарите ще ни засече и така и нашето момче ще чуе.
— Какво ще кажеш за Двадесети участък? — предложи Селито.
Двадесети участък, в Апър Уест Сайд беше само на няколко пресечки от къщата на Линкълн Райм. Той самият познаваше много от полицаите в него.
— Да, идеално.
В този момент, Сакс забеляза някаква несигурност в очите на Селито. Той се наведе напред към стола на Райм, по широкото му, дълбоко набраздено чело се стичаха струйки пот. Прошепна с глас, който само Райм и Сакс успяха да чуят:
— Сигурен ли си за това, Линкълн? Искам да кажа, добре ли си го обмислил?
Линкълн завъртя очи към Пърси. Двамата срещнаха погледите си. Сакс не знаеше какво означаваше това. Знаеше само, че не й харесваше.
— Да — отвърна Райм. — Сигурен съм. Макар че на Сакс съвсем не й прозвуча така.
Тринадесета глава
Час 6 от 45
— Доста следи, както виждам.
Райм кимна към донесените от Сакс найлонови торбички, след огледа й на летището.
Следите бяха най-любимите доказателства на Райм — онези дребни парченца и късчета, понякога съвсем микроскопични, оставени от престъпниците на местопрестъпленията или донесени там от самите тях, без дори да подозират. Точно следите никой, дори и сред най-умните престъпници, не се сещаше да променя или поставя, и точно от следите не успяваха да се отърват дори и най-усърдните от тях.
— Така, първата торбичка, Сакс? Откъде е тя?
Тя ядно запрелиства записките си.
„Какво я гризеше отвътре?“ — чудеше се Райм. Нещо не беше наред, беше му пределно ясно. Може би то имаше връзка с кавгата с Пърси Клей; може би ставаше дума за Джери Банкс. А може би не. От студения й поглед той съдеше, че не й се говори за това. Което бе добре дошло за него. Трябваше да хванат Танцьора. Това трябваше да стане тяхна основна грижа за момента.
— Това е от хангара, където Танцьорът е чакал самолета. — И тя вдигна две от торбичките. Кимна към други три. — Това е от гнездото на снайпериста. Това е от бояджийския камион. Онова — от снабдителската камионетка.
— Том… Том! — кресна Райм, като стресна всички присъстващи.
Помощникът се появи на вратата. Попита загрижен:
— Да? Опитвам се да приготвя нещо за хапване, Линкълн.
— Храна? — Райм почти се задъха от ярост. — Не ни трябва храна. Трябват ни още таблици. Пиши: „Местопрестъпление — МП-2. Хангара.“ Така, добре. Сега друго: „МП-3“ Там, откъдето е стрелял. Обраслото с трева хълмче.
— Така ли да го пиша? „Обраслото с трева хълмче“?
— Не, разбира се. Шегувам се. Нали знаеш, че ме прихапва от време на време. Пиши: „МП-3. Гнездото на снайпериста“. Сега да се върнем отново на хангара. Какво имаме?
— Парчета стъкло — каза Куупър, като изсипа много внимателно съдържанието на торбичката върху друго порцеланово хаванче, сякаш беше търговец на диаманти. Сакс прибави: