— Това е едно на ръка… — започна Пърси.
— Е, това е стаята със съмнителните прозорци. Хвърлете й едно око. — И той бутна вратата.
Вътре нямаше прозорци. На тяхно място имаше стоманени листове. — Пердетата са от външната страна — обясни Бел. — От улицата стаята прилича на всяка друга тъмна стая. Всички други прозорци са направени от куршумоустойчиво стъкло. Но вие за всеки случай стойте по-далеч от тях. И не вдигайте никога щорите. Покривът и пожарното стълбище са натъпкани със сензори, а цялата къща сигурно пращи от видеокамери, покриващи всяко нейно ъгълче. Който и да реши да се приближава, ние първо ще му изгледаме видеоклипа, а после, ако е необходимо, ще го премахнем, още преди да се е доближил до входната врата. Единствено може би някой дух, окльощавял от глад, може да успее да се промъкне. — Той тръгна по дългия коридор. — Елате, вървете след мене из лабиринта… Така, това тук е вашата стая, мисис Клей.
— Щом ще живеем заедно, можете да ми викате Пърси.
— Дадено. А вие сте ей там…
— Брит.
Стаите бяха малки и тихи — поради което твърде много се различаваха от кабинета на Пърси на ъгъла на хангара в сградата на Чартърни полети „Хъдсън“. Тя си спомни кабинета на Ед, неговият беше в официалното крило. Бюрото му беше винаги подредено, по стените имаше снимки на Б-17 и П-51. Върху всяка купчинка документи имаше по едно красиво, прозрачно преспапие. Пърси обичаше миризмата на самолетно гориво, а най-прекрасното звуково оформление на работния й ден за нея беше дразнещото бръмчене на пневматичните отвертки. После си го представи седнал върху бюрото й за по чашка кафе. Успя да изхвърли от главата си тази мисъл, преди да потекат отново сълзите.
Бел заговори на радиотелефона си:
— Охраната на място.
След секунда в коридора отнякъде изникнаха двама униформени полицаи. Те кимнаха за поздрав и единият от тях каза:
— Ние ще сме тук, наблизо. Денонощно.
Странно, но техният нюйоркски носов говор не се различаваше много от звучното провлачване на Бел.
— Справи се добре — обърна се Бел към Пърси. Тя повдигна вежда.
— Дето му провери картата. Никой не трябва да успее да те заблуди.
Тя вяло се усмихна.
— Значи, изпратили сме двама от нашите хора при свекърва ви в Ню Джърси. Някой друг от близките ви да се нуждае от охрана?
Пърси каза, че не, поне не в региона. Бел повтори въпроса си и към Хейл, който отговори с печална усмивка:
— Не, освен ако не смятате бившата ми съпруга за близък. Тоест, бившите ми съпруги.
— Добре. Кучета или котки, за които да се грижим?
— Нямаме — каза Пърси. Хейл също поклати глава.
— Тогава можете да се опънете за почивка. Никакви разговори от клетъчните си телефони, ако имате. Използвайте само онзи там. Не забравяйте прозорците и щорите. А онова там е аларменият бутон. Като стане напечено, натискате го и се просвате на пода. Това е, ако имате нужда от нещо друго, викайте.
— Всъщност, аз имам — обади се Пърси и му подаде сребристото плоско шише.
— О-хо-о — провлачи за пореден път Бел, — ако искате да го изпразня, страхувам се, че още съм на работа. Но все пак оценявам жеста. Ако обаче искате да ви го напълня, просто можете да бъдете уверена, че нямате никакви грижи. На момента.
Тяхната операция не можа да влезе в новините в пет.
Това беше учудващо, защото цели три пъти по полицейските канали беше излъчено некодирано съобщение, информиращо всички участъци за провежданата операция 10–66 на територията на Двадесети участък, а освен това и специално съобщение 10–67 до всички пътни патрули за преграждане на всички улици на Апър Уест Сайд. Всички заподозрени на територията на Двадесети участък трябваше да бъдат доведени в сградата на Централното управление на полицията за установяване на самоличността, а оттам съответно в мъжкия или в женския предварителен арест в центъра на града. Никой не трябваше да напуска границите на участъка без специалното разрешение на ФБР. Или Федералното авиационно управление — и Делрей.
След като се излъчи всичко това, отрядът 32-Е на Бо Хауман зае позиции около сградата на участъка. За тази част от операцията отговаряше изцяло самият Хауман. През това време Фред Делрей събираше федералната група за освобождаване на заложници, в случай че откриеха самоличността на дамата с котките и нейния апартамент. Райм, Сакс и Куупър продължаваха да работят върху намерените доказателства.
Не бяха открили нови следи, но Райм се беше разпоредил Сакс и Куупър да прегледат отново наличните. Това беше криминалистиката — гледаш, гледаш и пак гледаш и, ако нищо не откриеш, пак гледаш. А когато се треснеш в неизбежната каменна стена, продължаваш да гледаш.