Сакс влезе във фоайето и намери Делрей с разкопчан кобур на пистолета да преглежда папката.
Ш. Хоровиц 204
Той чукна леко радиостанцията си.
— На четири, осем, три, точка, четири сме.
Това беше секретната честота, използвана при тактическите операции на ФБР. Сакс настрои своята, а през това време Делрей надникна в пощенската кутия на Хоровиц, светейки си с мъничко черно фенерче.
— Всичко от днес си стои вътре. Имам чувството, че това момиче си е заминало. — После допълни: — Нашите хора са отвън при пожарната стълба, на горния и долния етаж, заедно с няколко маскирани от Групата за спешни действия. Вътре сякаш няма никой. Уловили са дращене и мъркане. Но никакви признаци на човешко присъствие. Тя нали имаше котки. Това му беше още една от заслугите, дето се сети за ветеринарите. Нашия човек имам предвид, Райм.
„Зная кого имаш предвид“, отвърна му мислено тя.
Навън вятърът усилваше воя си, подкарал пред себе си нова войска черни облаци, която постепенно превземаше града. Огромни плочи от лилаво-черни облаци.
Делрей изгрухтя в микрофона на радиостанцията си:
— Всички групи, докладвайте състоянието си!
— Червени. Намираме се на пожарното стълбище.
— Сини. На първия етаж.
— Прието — промърмори Делрей. — Локация и технически средства. Докладвайте.
— Още не сме твърде сигурни. Долавяме слаби инфрачервени сигнали. Който или каквото и да е вътре, то явно почти не се движи. Може да е спяща котка. Или ранена жертва. А може да е и фенерче или обикновена лампа, която пресветва от време на време. Разбира се, може и да бъде нашият човек. В някоя от по-вътрешните стаи на апартамента.
— Добре де, вие какво мислите? — попита Сакс.
— Кой беше това? — попита един от агентите по радиостанцията.
— Пеш патрул от нюйоркската полиция, пет, осем, осем, пет — отвърна Сакс, като си даде номера на значката. — Искам да зная вие какво мислите, че е. Смятате ли, че заподозреният е вътре?
— Защо питате? — поиска да се осведоми Делрей.
— Защото искам местопрестъплението непокътнато. Бих искала да вляза вътре сама, ако онези смятат, че той не е там. — Ако в апартамента нахлуеха както си знаят една дузина тактически агенти от ФБР, това беше най-ефикасният начин да се заличат кажи-речи всички следи от присъствието на престъпника.
Делрей я изгледа за момент, тъмното му лице се сбърчи, после той излая в микрофончето:
— Какво ще кажете, ЛТС?
— Не можем да сме сигурни, сър — отвърна му безплътният глас.
— Зная, че не можете, Били. Просто ми кажи какво ти е предчувствието?
Последва неголяма пауза. След това:
— Мисля, че е офейкал. Мисля, че вътре е чисто.
— До-обре — После към Сакс: — Но при условие, че вземеш един от нашите със себе си. Това е заповед.
— Аз обаче влизам първа, той ще ме прикрива от вратата. Нали разбираш, този човек не оставя кой знае колко следи от присъствието си, прекалено старателен е. Трябва да го пипнем.
— Добре, полицай. — Той кимна към няколко федерални агента от Групата за спешни действия.
— Влизането разрешено — промърмори той, като надигна колана на панталоните си, докато изговаряше съдбоносните правораздавателни думи.
Един от специалните агенти разглоби ключалката на вратата за около тридесет секунди.
— Задръжте — обади се изведнъж Делрей и наклони глава. — Обаждат се от Централата. — Той заговори в микрофончето. — Дайте им честотата. — Погледна към Сакс. — Линкълн иска да говори с теб.
Секунда по-късно гласът на криминалиста се намеси:
— Сакс, какво правиш в момента?
— Ами просто…
— Слушай — прекъсна я нетърпеливо той. — Не влизай сама. Остави ги да обезопасят мястото. Знаеш правилото…
— Аз ще имам подкрепление…
— Не, пусни специалните части първи.
— Те са сигурни, че той не е вътре — излъга тя.
— Това не е добре — изстреля в отговор той. — Не и при Танцьора. Никой не може да бъде сигурен с него.
„Отново тези щуротии! Нямам нужда от тях, Райм!“ Ядосана, тя каза:
— Това е място, което той не очаква да открием. Вероятно не се е старал да го изчисти от всичко свое. Мисля, че можем да открием отпечатък или дори гилза. По дяволите, може дори да открием кредитната му карта!
Не последва отговор. Не бяха чести случаите, когато на Райм някой можеше да му затвори устата.
— И престани да ме плашиш, Райм, Разбра ли?
Той отново не отговори и тя почувства, че той нарочно искаше тя да се изплаши.
— Сакс… ?
— Какво?
— Внимавай много — бяха последните му думи, изречени много предпазливо.
После изневиделица отнякъде изникнаха петима тактически агенти в гумени ръкавици и качулки. Бяха облечени в сини противокуршумни жилетки, а в ръцете си носеха черните си автоматични пушки H&K.