— Линкълн? — обърна се към него Селито. — Трябва да открием камиона възможно най-скоро.
— Така е, нямаме много време — съгласи се Райм. — Той няма да се опита да влезе, преди да се съмне. Нали ще трябва да измисли нещо за пред охраната на участъка. Нещо друго да се сещаш, Мел? Да си открил други следи?
Куупър пусна вакуумния филтър.
— Мръсотия и тухли. Чакай… има някакви нишки. Да ги пусна ли през газ-анализатора?
— Давай.
Техникът се наведе над екрана, докато се изписваха резултатите.
— Тъй, тъй, растителни нишки. Целулоза, сходни с хартията. И сега някакъв комплекс… амонячна група, четири хидроксилни групи.
— Амониева основа — каза Райм.
— Амониева? — попита Селито. — Май наистина ще използва изкуствен тор за тази си бомба.
— Някакви мазнини има ли? — попита Райм.
— Нито една.
— Тази нишка с амониевата група — тя от дръжката ли беше или от острието?
— От дрехите на пазача.
Амониева група по дрехите? Той помоли Куупър да сложи една от тях върху предметното стъкло на един от свързаните с компютъра му микроскопи.
— Голямо увеличение. Как е свързана амонячната група?
Екранът премигна. Нишката се превърна в голямо, разклонено дърво.
— Мисля, че е чрез нагряване.
Още една загадка. Хартия и амониеви групи… Райм си погледна часовника. Беше 2 и 40 сутринта. Изведнъж осъзна, че Селито му беше задал въпрос. Наклони към него глава.
— Казах — повтори инспекторът, — дали не е по-добре да започнем да евакуираме всички от квартала още сега? По-добре така, отколкото в последния момент, точно преди разсъмване.
Известно време Райм стоеше загледан в синкавото изображение на дървото върху екрана на компютъра си. После се сепна и каза:
— Да. Трябва да евакуираме всички. Сградите около участъка. Колко са те — по четири апартамента от двете страни и още толкова отсреща.
— Толкова много? — Вяло се усмихна Селито. — Наистина ли трябва да правим това?
Райм вдигна поглед към инспектора и каза:
— Не, промених мнението си. Целия квартал. Евакуираме целия квартал. Незабавно. И ми докарай Хауман и Делрей тук. Не ми пука къде се намират. Искам ги при мен веднага!
Седемнадесета глава
Час 22 от 45
Някои от тях спяха.
Селито беше в един фотьойл.. Като се събуди, беше целия измачкан, а косата му стърчеше на всички посоки. Куупър пък беше долу.
Сакс също явно беше прекарала нощта на един от диваните долу или в другата спалня на първия етаж. Вече не се интересуваше от „Клинитрон“-а.
Том пък с мътен поглед блуждаеше насам-натам, като от време на време мереше кръвното на Райм. Благодарение на него из цялата къща се разнесе мирисът на току-що сварено кафе.
Малко след разсъмване Райм отново се взираше в таблото с доказателствата. Бяха стояли будни до четири, планирайки как точно да пипнат Танцьора и любезно отговаряйки на стотиците постъпващи жалби заради евакуацията.
Дали ще им проработи късметът? Дали Танцьорът щеше да се хване в капана им? На Райм му се искаше да вярва, че е така. Но съществуваше още един въпрос, който не се харесваше на Райм, но който не можеше да бъде избегнат. Колко сигурен щеше да се окаже капанът им? Навлизаха в неговата територия. Как ще се държи той, когато усети, че е притиснат в ъгъла?
Том донесе кафето. После всички впериха погледи в тактическата карта на Делрей. Райм също, облегнал се в инвалидната си количка, се придвижи да я огледа подробно.
— Всички ли са на място? — попита той Селито и Делрей.
Групата 32-Е на Хауман и оперативният отряд от специалните части на Делрей от федерални агенти, покриващи източен Ню Йорк бяха заели позиции, готови за действие. Бяха се придвижили незабелязано под прикритие на нощта, използвайки канализации, покриви и сутерени, оборудвани в пълно бойно снаряжение, върху което бяха навлекли обикновени цивилни дрехи; Райм беше сигурен, че Танцьорът наблюдаваше отнякъде целта си.
— Тази нощ той няма да спи — беше казал Райм.
— Ти сигурен ли си, че ще действа по този начин, Линк? — плахо го беше попитал Селито.
Сигурен? Кой можеше изобщо да бъде сигурен в каквото и да било по отношение на Танцьора? Неговото най-опасно оръжие е измамата… Райм се обади кисело:
— Сигурност деветдесет и два точка седем процента. Селито изгрухтя нещо като смях.
В този момент се чу звънецът на входната врата. След секунда-две на вратата на всекидневната се появи плещест мъж на средна възраст, който Райм никога не беше виждал.