Двадесета глава
Час 23 от 45
— По дяволите! По дяволите! — беснееше Райм. По брадичката му потече слюнка. Том пристъпи към количката му и го избърса, макар Райм ядно да го беше отблъснал.
— Бо? — викаше той в микрофона.
— Казвай — обади се Хауман от командния фургон.
— Мисля, че пак ни е прецакал и вече си пробива коридор за отстъпление. Накарай агентите си да се движат най-малко по двойки. Никой не трябва да остава сам. Натикай всички в сградата. Мисля…
— Чакай… чакай. О, не…
— Бо? Сакс?… Някой чува ли ме? Никой не му отговори.
После по радиото му долетяха крясъците; след това всичко изчезна и накрая до него долитаха само накъсани фрази.
— … помощ. Все пак имаме кървава следа… В съседната сграда. Точно така, вдясно… не… надолу по стълбите… Мазето. Инелман не се е обаждал. Той беше… мазето. Всички там, мърдайте. Хайде, на бегом!
Райм викна:
— Бел, Чуваш ли ме? Удвои си охраната. Не повтаряй, не ги оставяй без надзор. Танцьорът се е измъкнал и не знаем къде се намира.
По радиостанцията се чу спокойния глас на Роланд Бел:
— Взели сме ги под крилото си. Бъди сигурен, че никой няма да се промъкне дотук.
Това изнервящо чакане! Направо непоносимо. На Райм му се крещеше от ярост.
Къде ли беше?
Змия в тъмна стая…
После един по един се заобаждаха агентите, докладвайки на Делрей или Хауман, че са обезопасили етаж след етаж.
Накрая Райм чу:
— Мазето обезопасено. Но, Боже Господи, колко кръв има тук! И освен това Инелман липсва. Не можем да го намерим. Господи, всичката тази кръв!
— Райм, чуваш ли ме?
— Да, казвай.
— В мазето на съседната сграда съм — каза Амелия Сакс на микрофончето си, докато се оглеждаше.
Стените бяха мръсно жълти, циментови, а подът беше боядисан в сиво като военен кораб. Човек обаче едва ли имаше време да огледа обстановката във влажното помещение; навсякъде беше опръскано с кръв, приличаше повече на една от ужасяващите картини на Джаксън Полък.
„Клетникът“, помисли си тя. „Инелман. Дано по-скоро го открият. На човек, загубил толкова кръв, не му оставаха повече от петнадесет минути.“
— С теб ли е куфарчето с инструментите? — попита я Райм.
— Нямаме време! Изгубил е доста кръв, трябва да го намерим!
— Дръж се, Сакс. Куфарчето. Отвори го. Тя въздъхна.
— Добре. Ето, отворих го.
Куфарчето за анализ на петна от кръв съдържаше линийка, транспортир, рулетка, реагента Касъл-Майер, използван за първоначален кръвен анализ. Имаше и Луминол — веществото за откриване на остатъци от железния окис, който беше част от кръвта, дори след като престъпникът старателно избърше мястото.
— Тук е голяма касапница, Райм. Едва ли ще мога да открия нещо.
— О, нали знаеш, че от местопрестъплението можем да научим много, Сакс. И то наистина много.
Ами да, ако някой въобще можеше да анализира подобна зловеща обстановка, това беше само Райм и никой друг.
Сети се, че той и Мел Куупър бяха дългогодишни членове на Международната организация за кръвен анализ. (Това, което не се беше сещала, бяха злокобните кървави пръски от местопрестъпленията и факта, че съществуваха хора, превърнали ги в своя професия.) Конкретно това, което виждаше в момента пред очите си беше безнадеждно.
— Трябва да го намерим…
— Сакс, успокой се… Чуваш ли ме?
След секунда тя се обади:
— Добре де, добре.
— Засега ти трябва само линията. Първо ми кажи какво виждаш.
— Кръв има навсякъде.
— Формата на капките е много важна. Разбира се, ако повърхността е идеално гладка, всичко това се обезсмисля. Какъв е подът?
— Циментова замазка.
— Добре. Колко са големи капките? Измери ги.
— Той умира, Райм.
— Колко са големи? — сряза я той.
— С различна големина са. Една трета са около два сантиметра. Има и по-големи.
Около три сантиметра. Другите две трети са ситни пръски.
— Забрави за тях. Това са отделили се при падането пръски. Опиши ми най-големите. Каква форма имат?
— Повечето са кръгли.
— Краищата им назъбени ли са?
— Да — измърмори тя. — Но има и някои, с правилна, кръгла форма. Ето една-две точно пред мене. Макар, че тези са по-малки.
Къде ли е той? — чудеше се тя. Инелман. Не го познаваше. Беше изчезнал, а кръвта му изтичаше като фонтан.
— Сакс?
— Какво искаш? — сопна му се тя.
— Ами малките капчици? Опиши ми ги.
— Нямаме време да се занимаваме с това!
— Нямаме време да не се занимаваме — хладно я прекъсна той.
„Проклет да си, Райм“, помисли си тя, после каза:
— Добре — и ги премери. — Малко повече от сантиметър. Съвършено кръгли. Никакви назъбени ръбове.