— Сър, съвсем не зная, сър.
— Е, друг път да знаеш. Пийват. Ето удари и ти едно.
— Не мисля, че аз…
— Удари едно, Редник. Това е заповед.
— Ама, сър…
— Ти да не си някоя лигава гимназистка, бе, Редник? Как са ти цицките? Растат ли? Пий повече бозичка и ще порастат.
(Ха, та нали бозата беше само при нас? Или това преводачът го е измислил? (Victor from bezmonitor.com))
— Аз… Сър, аз нямам цици, сър.
— Тогава пий, Редник.
— Сър, слушам, сър.
Джоуди повтори:
— Не искаш ли едничко?
— Не — прошепна Стивън.
Джоуди си затвори очите и легна по гръб.
— Десет… хиляди… — След малко попита: — Ти оня го уби, нали?
— Кой?
— Онова ченге, в мазето. Хей, ами портокалов сок не искаш ли?
— А, онзи, агента в мазето ли? Може и да съм го убил. Не зная. Това няма значение.
— Трудно ли беше? Тоест, да не си помислиш нещо, просто питам, интересно ми е. Сокче от портокал, а? Аз много си го уважавам. Пия го с литри. От хапчетата много се ожаднява. Пресъхва ти устата.
— Не искам — кутията беше доста мръсна. Сигурно са я лазили червеи. А може и да са пропълзели вътре. И, ако не знаеш, надигаш си кутията и изпиваш лигавия червей като едното нищо… — Той потръпна от погнуса. — Някъде чешма има ли?
— Няма. Но имам бутилки. „Полска пролет“, минерална вода. Свих си цял стек от един магазин A&P.
Дребен.
— Трябва да си измия ръцете.
— Наистина ли?
— Нали трябва да измия кръвта. Просмукала се е през ръкавиците.
— О! Ей там са бутилките. Защо през цялото време си с ръкавици? Заради отпечатъците, а?
— Точно затова.
— Бил си в армията, нали? Знаех си.
Стивън тъкмо се канеше да излъже, когато изведнъж си промени намеренията.
— Не, но почти. Искам да кажа, във флота. Смятах да отида доброволец. Вторият ми баща беше морски пехотинец и аз исках да приличам на него.
— Semper Fi?42
— Точно така.
Настъпи тишина. Джоуди го гледаше с очакване.
— Какво стана?
— Опитах да се запиша, но не ме приеха.
— Егати каква тъпня! Не са искали да те вземат? Та ти си роден за войник. — Джоуди оглеждаше Стивън от горе до долу и кимаше одобрително. — Силен си. Имаш здрави мускули. Аз… — той се ухили, — ами то аз почти не се движа, освен когато търча да си спасявам кожата от чернилките или децата, дето искат да ме нападнат и ограбят. Само дето никога не успявам да им избягам. На всичкото отгоре си и красив. Така си представям аз войника. Като тези по филмите. Красиви, силни и смели.
Стивън усети как червеите си отидоха и, о, Боже, той дори се изчерви. Гледаше към пода.
— Е, не ги разбирам тези работи.
— Хайде, хайде. Мога да се хвана на бас, че твоята мацка сигурно се пръска от гордост, дето си е хванала такъв красавец като тебе!
Пак се почувства дребен. Червеите се раздвижиха.
— Ами, аз…
— Какво, нямаш ли си гадже? Вместо да отговори, Стивън попита:
— Къде я държиш тази вода?
Джоуди посочи към стека „Полска пролет“. Стивън отвори две бутилки и започна да си търка ръцете. Обикновено не обичаше да го гледат, докато се мие. Ако някой го наблюдаваше, чувството, че е дребен не изчезваше, а пък червеите никога не се измиваха напълно. Но по някаква непонятна за него причина, това не се случи сега, когато Джоуди го гледаше.
— Верно ли нямаш мацка? Май нещо ме занасяш.
— В момента наистина нямам — предпазливо обясни Стивън. — Не че съм педи или нещо такова, да не си помислиш…
— Не.
— Просто не вярвам в този култ. И сега като се замисля, смятам, че баща ми не беше прав, дето все разправяше, че СПИН-ът бил начина, по който Бог е решил да се отърве от хомосексуалистите. Понеже, ако Господ е искал да го направи, просто щеше да ги прати по дяволите, ония, педалите, имам предвид. А не като сега, дето всеки нормален човек може да пипне шибаната болест.
— Тук определено си прав — обади се Джоуди от розовото си облаче — То и аз си нямам мацка. — Той се изсмя с горчивина. — То пък коя ли ще дойде при мене? Нали така? Какво имам аз? Нито съм готин, като тебе, нито пък имам пари… Аз съм един шибан боклук и това е всичко…
Стивън усети, че лицето му пламтеше цялото и затърка ръцете си още по-усърдно.
„Търкай, търкай, изтъркай я тази кожа, точно така, давай…
Червеи, лигави червеи, махайте се…“
Като гледаше ръцете си, Стивън продължи:
— Истината е, че скоро попаднах в ситуация, в която наистина нямах… в която си дадох сметка, че не се интересувам толкова от жени, като повечето мъже. Но мисля, че това е временно състояние.
— Временно — повтори Джоуди.
Очите му се бяха впили в калъпа сапун, сякаш той беше затворник, който се опитваше да избяга.