— Влезте — покани ги тя. — Брит Хейл също е тук.
— Мистър Хейл? — единият от тях повтори, като кимна с глава. — Той е тука. Много добре. Ние за всеки случай изпратихме няколко колеги от окръг Уестчестър в неговия апартамент, но нищо.
Точно в този момент тя отново погледна покрай единия от тях към улицата и онази мисъл се върна в съзнанието й.
Заобиколи полицаите и се озова на малката си покрита веранда.
— Предпочитаме да си останете вкъщи, мисис Клей… Все още зяпаше към улицата. Какво беше това? После разбра.
— Има нещо, което трябва да знаете — каза им тя. — Един черен фургон.
— Един какво?
— Един черен фургон. Ей там стоеше онзи черен фургон.
Единият от тях извади тефтер.
— Добре, елате и ни разкажете всичко, каквото знаете за него.
— Чакай — каза Райм.
Лон Селито прекъсна разказа си.
Райм беше чул нечии други приближаващи се стъпки, нито тежки, нито леки. Вече се досещаше чии бяха те. Това нямаше нищо общо с дедукцията. Просто беше чувал точно тези стъпки толкова много пъти.
Красивото лице на Амелия Сакс се появи откъм стълбите. Покрай двете й бузи се изливаше водопадът на червената й коса. Тя се поколеба за момент, после смело влезе в стаята. Беше облечена в синята си патрулна униформа, от която липсваха само кепето и вратовръзката. Носеше пазарска чанта от Джеферсън Маркет.
Джери Банкс веднага й пусна една от своите ослепителни усмивки, двадесет и четири карата. Увлечението му по нея беше очарователно и твърде явно, макар и малко неподходящо — все пак не бяха много служителите от уличния патрул, които имаха зад гърба си цяла кариера като модни дизайнери на Медисън Авеню, какъвто беше случаят с високата Амелия Сакс. Но нито пламенния поглед, нито непреодолимото привличане бяха споделени, така че на младия мъж не му оставаше нищо друго, освен да се примири, че трябва сам да си носи факела на любовта.
— Здрасти, Джери — каза му тя. После се обърна към Селито и му кимна стегнато, като изрази уважението си с едно „сър“ (Все пак той беше инспектор, при това лейтенант и истинска легенда в отдел „Убийства“. В жилите на Сакс течеше полицейска кръв и тя беше възпитавана в уважение към възрастните както вечер на масата, така и в полицейската академия.)
— Изглеждаш уморена — изкоментира вида й Селито.
— Не съм спала — отвърна тя. — Търсих пясък. — И извади цяла дузина найлонови кесиики от пазарската си чанта. — Ходих да събирам мостри от различни места.
— Добре — обади се Райм. — Но това вече не ни интересува. Получихме нова задача.
— Нова задача ли?
— Някой се е появил в града. И ние трябва да го хванем. — Кой?
— Един убиец — каза Селито.
— Професионалист? — попита Сакс. — От организираните мафиоти?
— Че е професионалист, такъв е — каза Райм. — Но поне не ни е известно да има връзка с организираната престъпност. — Американската мафия беше главният доставчик на наемни убийци в страната.
— Този е на свободна практика — продължи обяснението си Райм. — Ние го наричаме Танцуващия с трупове, за по-кратко — Танцьора.
Тя повдигна зачервената си вежда, която до преди малко беше разчесвала с нокът.
— Защо?
— Само една от жертвите му живя достатъчно дълго, за да ни го опише, доколкото можа. Той има, или поне е имал татуировка в горната част на рамото си: Черният Жътвар10, танцуващ с една жена пред ковчег.
— Е, поне сте имали какво да напишете в графата „Отличителни белези“ — кисело каза тя. — Какво друго знаете за него?
— Че е бял мъж, на около тридесет. Толкова.
— Проследихте ли татуировката?
— Разбира се — сухо отвърна Райм. — Чак до края на света. — И това беше самата истина. Нито едно полицейско управление в по-големите градове из целия свят не беше чувало някога за подобна татуировка.
— Моля дамата и господата за извинение — обади се Том, — но дългът ме зове. — Разговорът изведнъж секна, докато младият мъж извърши всички необходими движения, за да завърти шефа си. Така той му помагаше да прочисти дробовете си. При хората с парализирани крайници някои части от тялото им заживяват собствен живот; дори самите пациенти развиват специални взаимоотношения с тях. След като преди години счупи гръбнака си при един оглед, ръцете и краката на Райм станаха неговите най-върли врагове. Той беше прекарал дни наред, изразходвайки неимоверни усилия в опитите си да ги накара да правят това, което искаше от тях. В крайна сметка те бяха спечелили неравностойната битка и си бяха останали неподвижни като дървени чуканчета. После дойдоха разкъсващите спазми, които безмилостно разтърсваха цялото му тяло. Отново се беше опитал да ги спре. Накрая и това изчезна — май от само себе си. Райм не можеше да твърди, че беше удържал победа над тях, макар да бе приел капитулацията им. След всичко това той се беше обърнал към по-дребни предизвикателства и се беше заел с дробовете си. След цяла година във възстановителния център той се беше „самоотбил“ от вентилатора, чрез който дишаше. Успя да победи гръкляна си и започна да диша съвсем сам. Това беше единствената победа над собственото му тяло, макар постоянно да го глождеше суеверният страх, че дробовете му просто изчакваха удобния момент да си го върнат. Райм смяташе, че ще умре най-много след година-две от пневмония или емфизема11.