Стивън щракна с единия си старателно измит нокът. Усети, че отново се изчервява. Накрая попита:
— Страх ли те е от мене?
— Не — отвърна Джоуди. — Но хич не ми се иска да се изправиш срещу мене. Съвсем не, сър, дано никога не ми се налага. Освен това, знаеш ли, мисля, че можем да станем приятели. Мисля, че мога да ти вярвам, че ти не би ме наранил.
— Не — поправи го Стивън. — Ще бъдем партньори.
— Нали говореше за втория си баща? Той още жив ли е?
— Не, умря.
— Съжалявам. Та като го спомена и аз си спомних за моя — и той е мъртъв. Той казваше, че на света най-много уважава съвършенството. Обичаше да гледа как талантливи хора вършеха това, в което най ги биваше. Щеше да те хареса.
— Съвършенство — повтори Стивън и отново в него нахлуха хиляди необясними чувства. Загледа се в Джоуди, който скриваше пачката си в един прорез на матрака си. — Какво ще правиш с парите?
Джоуди се изправи и погледна към Стивън с глупавия си, но честен поглед.
— Може ли да ти покажа нещо? — от наркотика гласът му беше станал дрезгав.
— Разбира се.
Той бръкна в джоба си и извади оттам една книга. Заглавието й беше „Никога повече зависим“.
— Свих я от онази книжарница на площад Сейнт Маркс. Вътре се разказва за онези, които не искат вече да бъдат такива, алкохолици или наркомани. Добра книжка е. Вътре пише и адресите на клиниките. Аз си харесах една от тях. Тук наблизо, в Ню Джърси. Значи влизаш там, изкарваш един месец — един цял месец, — ама излизаш напълно чист. Всички казват, че действало без грешка.
— Това е много хубаво — съгласи се Стивън. — Много добре си се ориентирал.
— Голяма работа е — лицето на Джоуди се разкриви. — Само дето струва четиринадесет бона.
— А стига бе!
— За един месец. Можеш ли да го повярваш?
— Някой явно яко прави пари на гърба на такива като теб. — Стивън правеше по 150 хиляди долара на удар, но се въздържа да сподели това с новооткрития си приятел и партньор.
Джоуди въздъхна и избърса очите си. Често плачеше от наркотиците, това беше забелязал напоследък. По същия начин влияеше алкохолът върху втория баща на Стивън.
— Целият ми живот така се обърка — започна той. — Отидох в колеж. Да бе, честно. Не ми и вървеше. Дори се бях хванал да преподавам. Към една компания. После загубих работата си. Всичко тръгна на зле. Взеха ми и апартамента… Винаги съм бил на хапчета. От малък. След това започнах да крада… О, мамка му…
Стивън седна близо до него.
— Ще си получиш парите и ще отидеш в тази твоя клиника, не се безпокой. Ще видиш, че ще успееш да си обърнеш живота.
Джоуди му се усмихна през замъглените си от сълзите очи.
— Баща ми знаеш ли какво все повтаряше? Когато човек трябва да се справи с някоя голяма трудност, казваше: „Не мисли за трудното като за проблем, а го приемай просто като цена, която може да се обсъди, да се намали или увеличи.“ Ей така, гледаше ме в очите и ми викаше: „Това не е проблем, а цена.“ И аз все се опитвам да го запомня.
— Не е проблем, а цена — повтори Стивън. — Харесва ми. Той сложи ръката си на крака на Джоуди, за да му покаже, че наистина му беше харесало.
— Редник, какви, по дяволите, ги вършиш?
— Сър, в момента съм зает, сър. Ще ви докладвам по-късно.
— Редник…
— По-късно, сър!
— Пия за тебе — каза Джоуди.
— Не, за тебе — отвърна Стивън.
И те се чукнаха, единия с „пролетната“ вода, другия, с портокаловия сок. Пиха за техния необичаен съюз.
Двадесет и втора глава
Час 24 от 45
Истински лабиринт.
Подземната мрежа на нюйоркското метро се простираше върху 250 квадратни мили, повече от дузина отделни тунела, които пресичаха четири от петте главни квартала на града (От това число се изключваше единствено Стейтън Айлънд, чиито жители, разбира се, се славеха със собственото си корабче.)
Всеки сателит можеше да открие доста по-бързо изгубена лодка насред Северния Атлантически океан, отколкото екипа на Райм — двама мъже, скрити някъде в нюйоркското метро.
Нашият криминалист, Селито, Сакс и Куупър усърдно преброждаха надлъж и нашир картата на града, лепната набързо и безцеремонно върху една от стените на Райм. Самият Линкълн се взираше внимателно в разноцветните линии, представляващи различните главни артерии — синята беше Осмо авеню, зелената — Лексинтън, а червената — Бродуей.
Райм имаше специално отношение към недружелюбната към него самия мрежа на метрото. Точно в една от тези дупки, тоест ремонтираща се станция на метрото, една дъбова греда беше паднала и прекършила гръбнака му. Това се беше случило точно, когато той се беше навел и посягаше към златиста нишка, сякаш паднала от косата на истински ангел върху тялото на една жертва на жестоко убийство.