— Ама ние нямаме нищо. Не ни е това работата. Искам да кажа, че не сме по прахчетата.
— Иска да каже — хапчета.
— Ама, ако искаш бутилка… „Буревестник“? А, само кажи и ще имаш една страхотна бутилка „Буревестник“. На вашите услуги, господине. Давам ти я за тия кутии. Навит ли си?
„Котките“ с мъка се изправи на една ръка.
— Не ви искам шибаната бутилка. Пребиха ме. Не виждате ли? Някакви пикльовци здравата ме оритаха. Май ми вкараха нещо. С инжекция. И сега хич не ми е добре. Трябва ми някое хапче да спре да ме боли. Не ви ща скапания кокаин или хероин, нито пък умрелия ви „Буревестник“, ясно ли е? Боли ме. Искам нещо да ми мине.
Той с мъка се изправи и залитна към Мечока.
— Нищо нямаме, господине. Ние сме скитници, нямаме нищо.
— За последно ви питам, ще ми дадете ли нещо или се омитайте? — Той изръмжа и се хвана за хълбока. И двамата знаеха колко яки могат да бъдат понякога друсалките. Особено ония дето са на кока. А пък и тоя си беше едричък. Можеше и двамата да ги сгъне, без да се напъне.
Леон прошепна на Мечока:
— Абе, онзи оня ден, а?
Мечокът кимаше енергично, макар че това беше по-скоро от страх. И изобщо не се сещаше, за кого, по дяволите, говореше Леон.
Леон обаче продължи:
— Оня тип, не помниш ли? Дето искаше да ни пробутва лайната си, вчера? Май хапчета каза. „Ще останете доволни“.
— Да бе, „Ще останете доволни“ — избъбри Мечокът, сякаш беше открил онова, което би успокоило „Котките“.
— Не му пукаше, че някой щеше да го види. Продаваше си хапчетата и пет пари не даваше. Никакви прахове, крак, снежко или пък треви. Тоя беше бъкан със стока — каквото ти душа сака. Как ги каза, симуланти, депресанти, каквото ти душа сака…
— Да бе, каквото ти душа сака.
— Имам пари. — „Котките“ зарови в мръсните си джобове и измъкна от тях две или три смачкани на шестнадесет двайсетачки. — Видите ли? И тъй, къде е скапанякът, дето трябва да му викам спасител?
— Ей там, наблизо е. До Градския съвет. В една стара станция на метрото.
— Болен съм бе, хора. А виж как ме подредиха. Защо го правят? Нищо не съм им направил. Събирам си кутиите и т’ва е. И виж к’во става. Мамка им! И как му викат на оня?
— Де да знам — побърза да отговори Мечока. После заразтрива челото си, сякаш се напъваше да мисли. — Не, чакай. Май каза нещо.
— Аз нищо не помня.
— Помниш… гледаше към мечетата.
— Ей, май наистина каза нещо. Да бе, да! Името му било Джоу или нещо такова. Май Джоуди.
— Да, точно така беше. Сигурен съм.
— Джоуди — повтори „Котките“, после избърса челото си. — Ш’ида да го видя. Ей, хора, болен съм бе. Мамка ви! Болен съм. Мамка ти и на тебе!
Докато „Котките“ залиташе, стенеше, мрънкаше нещо под носа си и влачеше чувала си с кутии, Леон и Мечока се върнаха на бордюра си и седнаха. Леон отвори една кутия тъмно „Вуду“, отпи и я подаде на приятеля си.
— Май не трябваше да му го погаждаме тоя номер.
— На кого, бе?
— На онзи Джоу или как му беше името?
— Да не искаш тоя скапаняк да ни се мотае в краката? — попита Мечока. — Опасен е. Страх ме е от него. Тебе не те ли е страх?
— Абе не го искам тука, ама, нали знаеш?
— Да бе, ама…
— Нали знаеш, бе, Мечок.
— Да, зная. Дай тука да пийна.
Двадесет и трета глава
Час 25 от 45
Докато си стоеше до Джоуди на матрака му, Стивън подслушваше телефонната линия на Чартърни полети „Хъдсън“.
Подслушваният телефон беше този на Рон. Фамилията му беше Толбът, както скоро беше научил Стивън. Не можеше да каже със сигурност каква точно беше работата на този Рон, но явно го играеше важна клечка в компанията. Тъкмо затова Стивън смяташе, че чрез него щеше да получи най-точна информация за Съпругата и Приятеля.
Сега този Рон се караше с някакъв дистрибутор на резервни части за турбини „Гарет“. Понеже днес беше неделя, на Рон му се печеше яйце на задника, докато си достави последните части за ремонта — горивна камера и нещо си, наречено угасител.
— Нали ми обеща до три — ръмжеше Рон по телефона. — Искам ги в три. Точка.
Пазариха се още известно време — минаха дори през псувните — накрая Компанията се беше съгласила да достави със самолет частите от Бостън в офиса им в Кънектикът, а оттам щяха да ги докарат с камион в Мамаронек до три или четири часа следобед. После затвориха.
Стивън се ослушваше още две-три минути, но уви, никой повече не звънна.
Изключи телефона, подтиснат.
Нямаше и най-малка представа къде можеха да бъдат Съпругата и Приятеля в този момент. Дали още ги държат в охраняваната къща? Или пък ги бяха преместили?