Какво ли замисляше червясалия Линкълн? Дали беше достатъчно умен, за да се изправи срещу Стивън?
И, най-важното, кой беше той? Стивън се опита да си го представи, искаше да го постави точно пред визьорното кръстче на телескопа си „Редфийлд“. Не успя. Пред очите му се гърчеха милиони червеи, а в средата им едно лице, което хладно го гледаше през мазен прозорец.
Изведнъж се сепна, Джоуди го беше попитал нещо.
— Какво?
— С какво се занимава? Баща ти?
— С необичайни работи. Ходеше често за риба и на лов. Беше герой от Виетнам. Минал зад фронтовата линия и убил четиридесет и четирима човека. Политици и все такива, не редовни войници.
— Той ли те научи на занаят… искам да кажа, това, дето го вършиш? — Хапченцата вече го пускаха и сега зелените очи на Джоуди блестяха повече от преди.
— Практическата част я усвоих най-вече в Африка и Южна Америка, ама вярно, че той ме започна. Виках му „Най-храбрият войник в целия свят“. Той все ми се смееше, като ме чуеше.
През осмата, деветата и десетата си година Стивън неотклонно вървеше подир Лу, докато обикаляха из хълмовете на Западна Вирджиния. По носовете и на двамата се стичаха горещи капки пот. Пот течеше и от извитите им показалци, застинали върху очуканите спусъци на Уинчестъра и Рюгера. Лежаха неподвижно в тревата с часове, без дума да обелят. По темето на Лу, точно под стърчащите къси косъмчета, блестяха ситни капчици пот. Когато забележеха целите си, отваряха ей такива очи.
— Да не би да си кривоглед с лявото око, Редник?
— Сър, съвсем не, сър.
Катерички, диви пуйки, елени в или извън обстрел, мечки, когато успяваха да ги открият, или кучета през снежните месеци на годината — бяха стреляли по всякакъв дивеч.
— Умъртви ги, Редник. Гледай мен.
Щрак-дан. После идваше тъпият удар на отката и обърканият поглед на умиращото животно.
Или пък през горещите августовски недели, когато двамата зареждаха патрончета с въглероден двуокис в пистолетите си, стрелящи с боя, сваляха всички дрехи от себе си, оставаха само по слипове, и се дебнеха. Когато улучеха някого, на мястото, обикновено някъде по гърдите или крака, се надигаше зачервена цицина, която отичаше още повече и с времето придобиваше морав цвят. За куршуми им служеха едни дребни като мъниста пластмасови топченца, които свистяха наоколо със скорост сто метра в секунда. Стивън едва се сдържаше да не запищи от болезненото им ужилване. През едно зареждаха нормалните топчета, пълни с боя. Имаше различни цветове, но Лу винаги настояваше тя да бъде червена — все едно кръв.
А вечер сядаха край огъня, който обичаха да си наклаждат в задния двор. Димът се виеше нагоре към небето. На прозореца майка му почистваше приборите и съдовете за вечерята с четка за зъби. Тогава измореният, но и тонизиран малък мъж — на петнадесет Стивън беше висок колкото Лу — си опъваше по една-две глътки от току-що отворената бутилка „Джак Даниелс“, а вторият му баща говореше, говореше, говореше. Нямаше никакво значение дали Стивън го слушаше или не — той просто си лежеше, гледаше нагоре, където една по една изгасваха искрите от огъня, като някакви странни оранжеви светулки.
— Утре искам да се справиш с елен. Но само с нож.
— Ами…
— Способен ли си да го извършиш, Редник?
— Тъй вярно, сър, способен съм.
— Сега слушай тука. — И той жадно отпиваше нова глътка. — Къде мислиш, че е вратната вена?
— Ами аз…
— Не се страхувай да кажеш, че не знаеш. Добрият войник винаги признава невежеството си. Важното е, че след това се старае да се коригира.
— Не зная къде се намира вратната вена, сър.
— Ще ти я покажа на твоята шия. Ей тука е. Усещаш ли я? Точно тука. Нали я усещаш?
— Тъй вярно, сър, усещам я.
— Значи, това, което ти трябва, е да намериш семейството — сърната и сърнетата. Приближаваш се до тях. Това е най-трудното — да се приближиш. За да убиеш сърна, трябва тя да види, че малкото й е в опасност. Значи тръгваш към сърнето. Щом има заплаха за сърнето, майката няма да избяга. Тя ще тръгне след тебе. После шат! И прерязваш гърлото й. Не отстрани, а под ъгъл. Разбра ли? У-образно. Схвана ли го? Браво, браво. Ей, момчето ми, ама добре си прекарваме с тебе, а?
После Лу влизаше вътре да провери дали чиниите и купичките бяха подредени както трябва върху карираната покривка в кухнята. Всички чинии трябваше да бъдат на четири квадратчета от ръба на масата; ако бяха на три и половина, или пък по чинията на баща му имаше някое незабърсано петънце мазнина, отвътре се чуваха плесници и писъци. През това време Стивън лежеше по гръб до огъня и гледаше искрите от огъня, които се отправяха към мъртвата луна.