Като остави ръката си върху гърба на Джоуди, Стивън каза:
— Всъщност това, което се опитвам да си представя, е че оня ще ги премести от охраняваната къща. Онази сграда, точно до мястото където те срещнах.
— Кого да мести? Тези, които трябва да убиеш ли?
— Да бе. През цялото време се опитва да ме надхитрява. Много мислене му хвърля… — гласът на Стивън заглъхна.
Скъсва се от мислене…
И за какво ли се скъсваше от мислене Линкълн Червея? Дали щеше да премести Съпругата и Приятеля, за да ме подмами отново да нападна охраняваната къща? А може би щеше да ги остави там, където си бяха, очаквайки ме да атакувам от друга позиция? И дори да смяташе, че ще се подмамя да тръгна за втори път, дали щеше да ги остави там като примамка, за да им падна право в ръчичките? И така, въпросът беше: щеше ли да ги мести в нова къща, подмамвайки ме да тръгна след тях, или не?
Кльощавият каза съвсем тихо, почти шепнешком:
— Изглеждаш ми, де да зная, ама май доста разстроен или такова нещо.
— Не мога да го видя… Не мога да кажа какво ще направи оня. Досега всички други са били след мене, гонеха ме. Но можех винаги да ги предвидя. С него нищо не се получава.
— Кажи сега аз какво трябва да направя? — попита Джоуди и залитна към Стивън. Раменете им се допряха.
Стивън Кол, изключителният професионален убиец, доведеният син на човека, който никога не бе познал какво значи дори секунда колебание във всяко едно свое начинание — от убийството на елен до контролния оглед на чиниите, почистени с четка за зъби — сега беше страшно объркан, забил поглед в пода. После изведнъж вдигна очи и погледна Джоуди.
Ръката му още лежеше върху гърба на другия. Раменете им бяха прилепени едно до друго.
Стивън промени решението си.
Наведе се напред и прерови основно раницата си. Откри накрая черния клетъчен телефон, погледна го за момент и го подаде на Джоуди.
— Туй пък какво е? — попита оня.
— Телефон. Ще ти потрябва.
— О, да, това е клетъчен телефон. Готско. — Заразглежда го сякаш никога преди това не беше виждал такова нещо, отвори го и зачете внимателно надписите върху бутоните.
— Знаеш ли какво значи мерач?
— Не.
— Добрите снайперисти никога не работят сами. Винаги си имат мерач, който ги осведомява за местоположението на целта, метри, дистанция, дали има охрана, все такива неща.
— Значи искаш аз да съм твой мерач?
— Аха. Виждаш ли, смятам, че Линкълн ще ги премести.
— Значи си го предвидил?
— Не мога да кажа със сигурност. Просто предчувствие. — Той погледна часовника си. — И така, слушай сега. В един и половина този следобед искам да тръгнеш из улицата като… някой бездомник.
— Можеш да ми викаш и „скитник“, ако искаш.
— Ще наблюдаваш охраняваната къща. Ако има как, можеш и да се скриеш между боклуджийските кофи.
— За бутилки. Може. Аз с това се занимавам.
— Ще видиш в каква кола ще ги вкарат, после ми се обаждаш и ми казваш какво си видял. Аз ще бъда в една кола на същата улица. Но ще трябва да внимаваш да не са дегизирани ченгета тези, които ще се качат в колата.
В съзнанието му изникна образът на червенокосата полицайка. Тя едва ли можеше да бъде използвана за тази цел. Беше твърде висока и твърде красива. Нямаше нищо общо със Съпругата. Стивън се зачуди защо ли толкова я мразеше… Съжали задето не беше преценил добре изстрела си на летището.
— Хубаво. Мисля, че ще се оправя. Ами ти веднага ли ще ги убиеш там, на улицата?
— Е, зависи. Може да ги проследя до новата им охранявана къща и там да ги изпратя в небесата. Както се случи.
Джоуди пак заразглежда телефона като дете играчката си.
— Ами аз не зная как се работи с това нещо.
Стивън му показа.
— Значи, щом заемеш позиция, ще ми се обадиш.
— „На позиция“. Е-е, как звучи само, а? Съвсем професионално. — После Джоуди вдигна очи от телефона. — Знаеш ли, след като всичко свърши и аз се излекувам в клиниката, защо да не излезем някой път заедно? Можем да пийнем по кафе или сок. А? Навит ли си?
— Добре — съгласи се Стивън. — Можем дори…
Но внезапно вратата се разтърси от няколко силни удара. Стивън светкавично се завъртя, изваждайки в движение пистолета от джоба си и се просна върху пода в позиция за стрелба, хванал оръжието си с две ръце.
— Отворете скапаната врата — крещеше гласът отвън. — Веднага!
— Тихо — прошепна Стивън към Джоуди. Сърцето му биеше с бясна скорост.