— Внимавай, Гретхен, той се зъби. Като кученце. Момче, не знаеш какво говориш. Знакът на Основателя е на къщата, но не виждам гривни на китките ви. Не бъди глупак и не отправяй дръзки заплахи, които нямат покритие.
— Ухапи ме, Дракула — рязко изрече Шейн.
Гретхен се засмя.
— Вълче — каза тя. — О, Ханс, харесвам го. Може ли да е за мен, тъй като не принадлежи никому?
Един от униформените полицаи се прокашля:
— Госпожо, съжалявам, но не разрешавам. Ако искате да пишете обяснения, ще видя какво мога да направя, но…
Гретхен разочаровано изсумтя и се изправи на крака.
— Документи. Уф! В доброто старо време щяхме да го смачкаме заради дързостта му.
— В миналото, Гретхен, ние гладувахме — започна Ханс. — Помниш ли? Зимите в Бавария? Нека си вие! — Той сви рамене, усмихна се на Ева и на Клеър и този път усмивката му не изглеждаше толкова ужасна. — Съжалявам, Гретхен се увлича. И така, значи вие сте сигурни, че никой не познава тия натрапници? Морганвил не е чак толкова голям град. Много сме си близки, особено човешката общност.
— Непознати — обади се Ева, — мисля, че бяха непознати. Може би просто… минават през града.
— Просто минават — повтори Ханс. — Малко са случайните гости в града. Дори и сред рокерите. — Той огледа всички и когато погледът му спря на Клеър, тя се почувства, сякаш й правят рентгенова снимка. Нали не може да прочете мислите й? Ханс прикова мрачен поглед върху Шейн. — Име?
— Шейн — каза той. — Шейн Колинс.
— Ти напусна Морганвил със семейството си преди няколко години, нали? Защо се върна?
— Приятелят ми Майкъл си търсеше съквартирант. — Очите на Шейн заблестяха и Клеър осъзна, че е допуснал грешка. Голяма.
— Майкъл Глас. А, да, мистериозният Майкъл. Никога не присъства, когато някой идва през деня, но винаги е тук през нощта. Кажи ми, Майкъл вампир ли е?
— А ти нима не знаеш? — рязко отвърна Шейн.
— Доколкото знам, нов вампир не се е появявал повече от петдесет години.
— Така е — Ханс кимна. — И все пак е любопитно, нали? Това, че приятелят ти трудно се задържа наоколо.
Те знаеха. Все пак знаеха нещо. Клеър предполагаше, че Оливър няма причина да пази тайни, особено тайните на Майкъл. Вероятно е издрънкал на всичките си подчинени, че Майкъл е призрак с неясен статут — нито вампир, нито човек.
— Нощ е — изтъкна Гретхен. — Къде е приятелят ви?
Шейн преглътна и всички забелязаха колко е нещастен в момента.
— Тук е.
— Къде точно?
Клеър и Ева се спогледаха с ужас. Шейн все още смяташе Майкъл за мъртъв, погребан в задния двор… а Майкъл настояваше Шейн да не знае…
— Не знам — каза Шейн. Ушите му се зачервиха.
Инспектор Ханс се усмихна бавно:
— Синко, много неща не знаеш. И все пак не изглеждаш пълен глупак, как става тая работа? И ти ли се скри с момичетата в стаята? — Той наблегна на последното изречение и партньорката му вампир се засмя.
Шейн се изправи. В погледа му имаше нещо налудничаво и Клеър почувства как сърцето й спира, защото това бе много лошо и Шейн щеше да извърши нещо ужасно неразумно, а нямаше как да го спрат…
— Мен ли търсите?
Всички се обърнаха.
Майкъл стоеше на горния край на стълбите. Бе със сини дънки, обличаше черна тениска и имаше вид на току-що станал от сън. Бос, както винаги, забеляза Клеър.
Шейн седна внезапно, силно изненадан. Майкъл бавно слезе по стълбите, като се стараеше да привлече погледите върху себе си, за да даде на Шейн време да се съвземе от изненадата, което според Клеър бе твърде много работа за по-малко от 30 секунди. Разбира се, Шейн изпита облекчение, от което очите му се просълзиха. И после, напълно разбираемо, се ядоса, защото беше момче, беше Шейн, и така се справяше със страха.
И така, докато Майкъл слезе по стълбите и прекоси дървения под до дивана, като мина през кръга от полицаи, нещата си останаха същите, само дето Шейн вече бе успял да овладее сприхавия си нрав.
— Хей! — Майкъл се обърна към него. Шейн се премести, за да му направи място. Седна по-надалеч и остави много свободно място. — Какво става?
Шейн го погледна, сякаш е луд, а не просто мъртъв през част от денонощието.
— Полиция, човече.
— Да, виждам. И защо?
— Искаш да ми кажеш, че си проспал всичко това? Пич, трябва да отидеш на лекар. Май си болен.
— Ей, нуждая се от сън. Знаеш я Лиза! — Майкъл се ухили. Биваше ги да се правят на нормални, осъзна Клеър, макар че в цялата ситуация нямаше нищо нормално. — И какво се случи?
— Не си разбрал, че има натрапници в дома ти? — попита Гретхен, която с разочарование наблюдаваше разговора и все по-малкия шанс за кръвопролитие. — Другите казаха, че било много шумно.