— Значи сега искаш да остана? Мислех, че ми каза да си лягам.
— Би трябвало — той не вложи особена настоятелност в думите си. — Защото, ако останеш, ще стане забавно. Просто отбелязвам.
— Видеоигри ли предлагаш?
Очите му се разшириха:
— Искаш да играем видеоигри ли?
— Ти не искаш ли?
— Ама ти си странно момиче.
— Ооо, моля те. Ти живееш с Ева. — Не се държеше както трябва. Как момичетата съблазняват момчетата? Какво казват? Защото тя бе сигурна, че да разговаряш за видеоигри и за съквартиранти, не води до такъв вид забавление. Мислеше за тялото си. Какви движения се очакваха от нея? Чувстваше се тромава, ръбеста, а искаше да е от онези изящни момичета, изпълнени с грация и елегантност. Като във филмите.
Ева щеше да е наясно. Тя си бе сложила жартиери и онези прашки, а Клеър дори нямаше такива дрехи и не знаеше откъде да си набави. Ева ги бе облякла заради Майкъл, или просто за лично удоволствие, докато е с Майкъл. Да, Ева щеше да знае какво да каже.
Кажи нещо секси, си нареди тя и в изблик на паника отвори уста и изтърси:
— Мислиш ли, че го правят?
Толкова се ужаси, че закри уста с две ръце. Никога в живота си не бе искала толкова силно да си върне думите назад. За миг Шейн просто я гледаше, сякаш не можеше да схване за какво говори. После се засмя:
— Боже, надявам се. На тези двамата им трябва хубаво… — Той примигна и тя видя как в очите му проблесна цифрата на годините й. — По дяволите. Забрави.
Тя не го послуша. Наведе се и го целуна. Почувства се странно, неловко, а той не откликна веднага — може би бе твърде изненадан. Може би не го правеше както трябва, може би сбърка, че пое инициативата.
Устните му се отвориха — влажни, меки и топли, и тя забрави всичко. Цялото й същество се съсредоточи върху тези чувства и нежния натиск, който нарастваше, колкото по-дълго продължаваше целувката.
Безобидни целувки, после по-неприлични и Боже! — тези бяха чудесни. Ставаха все по-чудесни, колкото повече устните й се разтваряха и особено когато езикът му докосна нейния.
Можеше цял семестър да посвети на целувки с Шейн. Усърдно лично проучване. С лабораторни упражнения.
Времето за нея бе спряло, но след известно време Клеър осъзна, че от прозорците струи мека светлина и тя бе изтръпнала от седенето на пода. Примигна от болката в един мускул на гърба, а Шейн се протегна, вдигна я и се настани на дивана.
Той се опъна и й подаде ръка. Тя го гледаше, смутена и разтреперана:
— Няма място.
— Има много място — отвърна той.
Дъхът й спря и тя имаше чувството, че се държи невъздържано, като се опъна на малкото пространство, останало до него на дивана. После сподави изненадано възклицание, когато Шейн я грабна и я постави върху гърдите си и о, Боже, и върху останалата част от тялото си.
— Така по-добре ли е? — попита той и повдигна вежди. Въпросът бе сериозен и той очакваше сериозен отговор. Клеър усети как руменината по бузите й се засилва, но не извърна поглед.
— Идеално — каза тя.
Почувства се гола въпреки дрехите. Целувките ставаха все по-влажни, настойчиви и дълбоки. Невероятно възбуждащо й действаха мускулите на Шейн, които се свиваха и отпускаха под нея. Това сигурно е незаконно, помисли си тя. Е, донякъде. Или би било, ако си съблечаха дрехите.
Шейн може и да не е Майкъл, с неговото чувство за отговорност, но определено не беше чак толкова импулсивен. Поне не с нея. Ръцете му шареха, но не по части от тялото, където тя ги искаше… много ги искаше, а някои от местата, по които прокарваше ръце, я караха да се чуди защо никога преди не бе пожелавала някой да я докосне там. Като например в края на гръбначния стълб, където започваше плитката долчинка. Или по врата. Или по вътрешната част на ръцете. Или…
Докато движеше ръце отстрани по тялото й, пръстите му едва докоснаха външната извивка на гърдите й, и тя изстена.
Шейн внезапно я изправи и се премести в другия край на дивана. Лицето му бе пламнало, очите му блестяха и вече въобще не изглеждаха уморени.
— Не — каза той и протегна ръка като катаджия, когато тя се опита да се доближи. — Червен флаг. Ако отново издадеш този звук, сме загазили. Или поне аз.
— Но… — Клеър почувства, че отново се изчервява. Представа си нямаше как всичко това може да се изрази с думи. — А ти? Знаеш… — Тя направи неясен жест, който можеше да означава всичко и нищо.
— Не се тревожи за мен. Нуждаех се от това. — Той все още дишаше учестено, но изглеждаше по-добре. По-сигурен. Повече приличаше на Шейн, вместо на онова изгубено и наранено момченце, ужасено от кошмарите си. — Е? Позабавлявахме ли се?