— Да — тихо се съгласи тя. Толкова се позабавляваха, че се чувстваше като разтръскана сода, готова да изригне. — Хммм, аз трябва…
— Да, аз също.
Но Шейн не се помръдна. Клеър преглътна с мъка и пое по трудния път на храбростта, нагоре по стълбите към стаята си. Тя затвори вратата и я заключи, хвърли се върху новия дюшек — още не го бе застлала с чаршаф, а и не им достигаха одеяла, след като използваха повечето за потушаване на пожара — и отскочи. Стаята й миришеше на мокро и опушено куче, но тя изобщо не обърна внимание.
Забавление!
О, да.
Към обяд Клеър чу звънеца на вратата и изтича долу. Шейн лежеше на дивана и спеше дълбоко. От Ева нямаше и следа, а тя не очакваше да зърне някъде Майкъл, при положение че вече бе посред бял ден. Изтича през коридора към вратата, която бе подпряна с дървен стол като временна ключалка, и се поколеба.
— Майкъл? Тук ли си? — Лъхна я хладен бриз, като развя косата й. Леле. Днес беше силен. — Да отворя ли вратата? Един път, за да, два пъти за не.
Очевидно, да. Тя издърпа стола и надникна навън. Двама мъже стояха на верандата, и двамата високи. Единият беше слаб, със суров вид и с черна коса, другият беше малко блед (но не вампирски блед) и набит, и там, където главата му не бе оплешивяла, късата му коса изглеждаше кестенява.
И двамата показаха значките си. Полицаи.
— Ти си Клеър, нали? — каза слабият и протегна ръка. — Джоу Хес. Това е партньорът ми Травис Лоу. Как си?
— Хм… — тя се поколеба за ръкостискането. — Добре, струва ми се. — Лоу също се здрависа с нея. — Нещо… Искам да кажа, вие открихте ли…? — защото хем се надяваше, че бащата на Шейн е затворен в полицията, хем се опасяваше от последиците за Шейн. Тя се полюшваше притеснено напред-назад на петите си, като поглеждаше ту единия, ту другия полицай.
Джоу Хес се усмихна. За разлика от повечето усмивки, които бе виждала в Морганвил, тази изглеждаше искрена. Някак открита. Не щастлива, защото би било странно, но успокояваща.
— Всичко е наред — каза той. — Не, не сме ги открили, но няма от какво да се страхуваш. Може ли да влезем?
Тя чу зад себе си тътрещи се стъпки. Шейн се бе събудил и стоеше в коридора, бос и раздърпан, с рошава глава, която доби още по-ужасен вид, когато се прозя и прокара пръсти през косата си, при което част от нея щръкна.
Колко ли е откачено, че тя смяташе това за секси?
Клеър се съвзе и му посочи полицаите на прага. Шейн веднага се разсъни.
— Господа полицаи — каза той и се приближи към вратата. — Проблем ли има?
— Просто питах дали можем да влезем и да поговорим — каза инспектор Хес. Усмивката му бе изчезнала, но все още изглеждаше любезен. — Неофициално.
Клеър усети лек повей по кожата си. Един-единствен полъх. Да. Майкъл бе съгласен.
— Разбира се — каза Клеър и се дръпна, за да отвори вратата широко. Полицаите влязоха, първо Хес, после Лоу, а Шейн хвърли странен поглед към Клеър, който тя не разгада, и поведе мъжете към дневната.
Лоу оглеждаше къщата по-внимателно от другия, той май наистина я оценяваше.
— Красиво е — промърмори и това бяха първите му думи. — Много хубаво е използвано дървото тук. Много естествено.
Тя не можеше да каже благодаря, защото не бе я строила тя. Дори не бе нейна собственост. Но от името на Майкъл каза:
— Ние също смятаме така, сър.
Клеър притеснено седна на края на дивана. Шейн остана прав, а Хес и Лоу се разхождаха наоколо, не правеха обиск, но отбелязваха всичко. Хес бе съсредоточил вниманието си върху двамата и след малко седна на стола, където Майкъл бе седял снощи. Дежа вю, помисли си Клеър. Хес сякаш потръпна и вдигна поглед да разбере откъде идва течението, което бе усетил.
Майкъл си обичаше този стол.
— Имали сте неприятности снощи — каза Хес. — Знам, че сте разговаряли с колегите Гретхен и Ханс. Прочетох доклада им тази сутрин.
Нищо лошо да си признаят. И Шейн, и Клеър кимнаха.
— Страшничко, а?
Клеър кимна, но Шейн не. Той отправи към инспектора тънка усмивчица.
— Аз живея в Морганвил. Какво точно означава страшно? — попита. — Но ако се правите на доброто ченге, лошото ченге…
— Не — каза Хес. — Повярвайте, ще разберете, ако е така, защото аз ще бъда лошото ченге. — И нещо в погледа му по странен начин накара Клеър да му повярва. — Вижте, няма да ви лъжа. Гретхен и Ханс си имат своите задачи. Ние също. Искаме да се уверим, че сте защитени, разбирате ли? Това е работата ни. Ние служим и закриляме, и Травис, и аз вярваме в това.
Лоу спря да се разхожда и кимна.