— Брат й по-голям ли е? — Защото Клеър си представяше някакъв мускулест тип с огромен ръст, с готически вид, и наблъскан със стероиди.
— По-малък — каза Шейн. — Мисля, че е на седемнадесет. Кльощаво, странно хлапе. Никога не съм го харесвал.
— Мислиш ли, че…
— Какво?
— Мислиш ли, че ще дойде тук? Ще се опита ли да навреди на Ева?
Шейн сви рамене:
— Ако дойде, ще съжалява за това през целия път до болницата. — Каза го така делово, че Клеър почувства странна топлина. С мъка си пое дъх. Ако Шейн бе забелязал, не го показа. — Докато сме в тази къща, сме в безопасност. — Той погледна към тавана. — Нали, Майкъл?
Хлад премина по кожата на Клеър.
— Точно така — каза тя от името на Майкъл.
Но се съмняваше.
5
Ченгетата си заминаха, Шейн пусна няколко видеоигри, а Клеър се отдаде на учене. Това все пак си беше един обикновен ден. Шейн пусна телевизора — следеше за новини, които да му подскажат какви ги върши баща му, но местната телевизия на Морганвил (имаше само една) изглеждаше скучна, сладникава и не показваше събития, дори и в новините.
Настъпи нощ, Майкъл придоби човешка форма, после вечеряха.
В място като Морганвил и в Стъклената къща това минаваше за обикновен живот.
Чак в полунощ, когато се унасяше в сън под далечния, приятен съпровод на китарата на Майкъл, Клеър започна да се чуди какво ще прави сутринта. Не можеше постоянно да се крие, независимо какво смята Майкъл. Тя си имаше свой живот — донякъде — и вече бе изпуснала доста занятия този семестър. Или трябваше да продължи, или да се откаже, а ако се откаже, щеше само да влоши нещата. Никога нямаше да сложи образованието си в ред и да я приемат в някой от най-престижните университети на бръшляновата лига, за които мечтаеше.
Тя заспа, като си мислеше за вампири, зъби, хубави момичета, подли усмивки и запалки. За пожари и писъци. За майката на Шейн, чието тяло плава във ваната. За Шейн, свит в ъгъла и разплакан.
Не прекара приятна нощ. Събуди се при първите лъчи на слънцето, на зазоряване, като се чудеше дали Майкъл вече е изчезнал. Прозя се, измъкна се от леглото и отиде в банята. Разбира се, никой друг не бе станал. Душът й се отрази добре. Когато си изсуши косата и си облече бяла тениска, джинси и маратонки, и напълни раницата с нужните вещи, се почувства готова да се изправи срещу света навън.
Шейн беше заспал на дивана на долния етаж. Тя мина на пръсти край него, но една дъска на пода изскърца и обезсмисли усилието й. Той скочи и я гледа няколко секунди със сънен и объркан поглед, след което примигна и въздъхна:
— Клеър — спусна крака от дивана, седна и подпря глава с ръце. — Ооо, Боже, следващия път ми напомни, че два часа сън изобщо не са достатъчни.
— Мисля, че току-що сам си напомни. Какво прави, че стоя до толкова късно?
— Разговарях — каза той. — Майкъл имаше нужда да поговори.
О, момчешки работи. Неща, за които Майкъл не искаше да говори с момичетата. Добре, не е нейна работа. Клеър метна раницата на рамо и тръгна към коридора.
— Къде отиваш? — запита я Шейн, без да вдига глава.
— Знаеш къде отивам.
— А, не, няма да ходиш!
— Отивам, Шейн. Съжалявам, но ти няма да ми казваш какво да правя. — Е, формално погледнато, предполагаше, че може, той беше по-голям и в отсъствието на Майкъл беше нещо като собственик и отговорник на къщата. Но не. Дори и при това положение, не. Ако започне да позволява това да се случва, ще загуби независимостта, която си бе извоювала. — Трябва да ходя на занятия. Виж, ще се оправя. Закрилата на Амели все още е в сила, а Студентският град е неутрално място, знаеш това. Ако не сгафя нещо, всичко ще е наред.
— Не е неутрално място за Моника — каза той и вдигна поглед. — Тя се опита да те убие, Клеър.
Вярно. Клеър преглътна с мъка, защото усети страх.
— Мога да се оправя с Моника. — Не смяташе, че може, но поне можеше да я отбягва. А и винаги можеше да избяга.
Шейн я изгледа продължително със зачервени и уморени очи, после поклати глава и се отпусна върху възглавниците на дивана с широко разперени ръце.
— Все едно — каза той. — Обади се, ако си в беда.
От тона на думите му й се прииска да остави раницата, да седне на дивана и да се сгуши до него, но изправи гръб и каза:
— Ще се обадя. — И се отправи към вратата.
Два силни и бързи повея я облъхнаха. Майкъл твърдо й казваше не.
— Ухапи ме — каза тя, натисна новата брава, която Шейн бе поставил, и излезе на топлото, утринно тексаско слънце.