Часът по английски бе скучен, а и Клеър вече бе прочела всичко от конспекта, така че убиваше времето, като записваше мислите си в края на тетрадката. Повечето от тях се отнасяха до Шейн, до устните на Шейн, до ръцете на Шейн. И ругатни заради факта, че не е на осемнадесет и че това е тъпо правило.
След часа все още си мислеше колко е несправедливо това, когато буквално я сполетя беда.
Клеър сви зад ъгъла с наведена глава и се сблъска с високо, стегнато тяло, което веднага я сграбчи за раменете и силно я блъсна назад. Клеър едва не загуби равновесие, но успя да се задържи на крака, като се подпря на стената.
— Хей! — извика тя повече от страх, отколкото от гняв, а после умът й схвана това, което виждаха очите й, и тя си помисли: О, по дяволите!
Беше Моника.
Моника Морел изглеждаше съвършена и бляскава от лъскавата права коса до безупречния грим и модната ризка над тениската, която носеше. На Моника не й трябваше раница. Имаше модна чанта и покритите й с гланц устни се свиха презрително, като изгледа Клеър от глава до пети. Разбира се, не беше сама. Моника никога никъде не ходеше без антураж и днес беше с обичайните си спътнички — Дженифър и Джина, както и с цяло ято момчета с яки тела, повечето очевидно някакви спортисти.
Всички бяха по-високи от Клеър.
— Внимавай, откачалке! — каза Моника и я погледна. После се усмихна. Това не смекчи заплахата в красивия й поглед. — Ооо, това си ти! Трябва да внимаваш къде вървиш. — Тя леко се обърна към тайфата. — Бедната Клеър. Тя май страда от някакъв синдром. Пада по стълбите, удря си главата, почти си изгори къщата… — Тя отново насочи погледа си върху Клеър, а Дженифър и Джина се изкикотиха. — Нали така? Нали къщата ти се подпали?
— Малко — каза Клеър. Трепереше вътрешно, но знаеше, че ако отстъпи, рискува много повече. — Но аз чух, че това се е случвало и друг път, когато ти се отбиеш на гости.
Тайфата на Моника каза едно провлечено: „Ооооооооооо“, което означаваше нещо средно между похвала и очакване. Погледът на Моника стана леден.
— Не дрънкай глупости, откачалке. Не съм виновна аз, че живееш с банда неудачници и идиоти. Вероятно е онази кучка с ексцентричните дрехи, която пали свещи из цялата къща. Тя си е жив пироман, а да не говорим, че е и пълно бедствие по отношение на модата.
Клеър прехапа устни и преглътна отговора, който уточняваше коя точно е кучката. Тя просто вдигна вежди — нищо, че не бяха оскубани или съвършени — и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което Моника не знае.
— И тя не е единствена. Тази блузка не е ли от „Уол Март“? От колекцията за бедни?
Клеър се обърна да си върви, а приятелите на Моника отново казаха „Оооооо“, само че този път това повече приличаше на смях.
Моника я сграбчи за раницата и я дръпна силно:
— Предай на Шейн много поздрави — каза тя и Клеър усети горещия й дъх до ухото си. — Кажи му, че не ме интересува кой развява белия флаг, ще го пипна, и теб също, а той ще съжалява, че се е задявал с мен.
Клеър се освободи от лакираните нокти, с които Моника я бе сграбчила, и каза:
— Той не би те изчукал дори да си последното момиче на земята и оцеляването на човешкия род да зависи от това.
Помисли си, че Моника ще й издере очите със съвършено лакираните си нокти, и бързо се отдръпна. Странно, но Моника я пусна. Тя дори се усмихваше леко, но усмивката й бе странна и стомахът на Клеър се сви, когато пак я погледна.
— Чао, откачалке — рече Моника.
Часът по химия вече бе започнал, когато Клеър задъхано се промъкна до едно празно място и извади от раницата си тетрадката и учебника. Огледа се за Моника, Джина и Дженифър, или за някакви химически вещества, които по някаква случайност хвърчат към нея — вече й се бе случвало, — но не видя Моника, не я срещна и в следващия, и в по-следващия час. До средата на следобеда напрежението вече й се отразяваше болезнено, но сърцето й биеше нормално и тя отново започна внимателно да слуша в часовете. Не че не бе напред с материала — имаше навик да прочита целия учебник още в началото на семестъра, но винаги й бе приятно, когато професорите споменаваха нещичко, което не е в учебника или в публикуваните им лекции. Дори и предметите, които не харесваше особено, й се сториха сравнително интересни. По история имаха тест, който тя направи за пет минути, предаде го и си тръгна, а професорът я поздрави, като вдигна палец.
Бе късно следобед, когато излезе на двора пред сградата на Математико-физическия факултет. Тълпите студенти бяха оредели, тъй като много хора се опитваха да свършат часовете си рано, за да могат да продължат с по-важната програма на купоните. Тексас Преъри Юнивърсити не бе втори Харвард, повечето студенти бяха тук, за да избутат две години задължителни курсове и после да се прехвърлят в престижен университет. Така че през по-голямата част от времето студентите купонясваха до дупка.