Сега, когато знаеше някои неща за Морганвил, всичко й се струваше забавно. Не бе осъзнала колко ограничен е животът в колежа. Бе готова да се обзаложи, че 90% от хората, които го посещаваха, нямат представа какъв е истинският живот в града, а нямаше и да имат. ТПЮ беше като резерват, а студентите бяха обитателите на резервата.
А понякога стадото се прочистваше.
Клеър потръпна и се огледа да не би Моника да дебне отнякъде, после се отправи към дома. Не бе далече, пътят й минаваше през добре поддържан квартал (огрян от парещото слънце) и през търговския център на Морганвил — „център“ бе силно казано. Служеше за развлечение на студентите, имаше много кафенета (чудеше се какъв ли глупак е наел Оливър на мястото на Ева), книжарници и магазини за модни дрешки. Сградите бяха в зелено и бяло и обикновено имаха избелели надписи на витрините „Намаление за студенти“.
Един мършав младеж в черно стоеше на ъгъла и я наблюдаваше с блестящи тъмни очи. Изглеждаше й познат, но не можеше да се сети откъде, може би е от някой курс? Все пак бе страшничко. Чудеше се защо гледа точно нея. По улицата имаше и други момичета. По-хубави.
Клеър продължи по-бързо. Когато се обърна назад, вече го нямаше. Това по-добре ли беше, или много по-страшно?
Изведнъж идеята да тръгне по-бързо й се стори чудесна.
Като минаваше край кафенето „Комън Граундс“, тя погледна вътре и видя някого, когото реши, че познава… но какво, по дяволите, прави бащата на Шейн там! Посред бял ден? Той не бе от студентската тайфа и всеки полицай в града го търсеше под дърво и камък.
Но той бе там. Наистина бе хвърлила само бегъл поглед, но колко двойници можеше да има Франк Колинс в Морганвил?
Трябва да се махна оттук, помисли си тя, но после се поколеба. Ако можеше да разбере какво прави той, може би щеше да помогне на Майкъл и Шейн в плановете им как да постъпят. Освен това бе посред бял ден, на обяд, а и ако иска, господин Колинс знаеше къде да я открие — в края на краищата, знаеше къде живее.
И така, Клеър отвори вратата и се вмъкна в кафенето, като се скри зад двама дангалаци с големи раници, в които имаше лаптопи и които сериозно обсъждаха въпроса дали статистиката в бейзбола има смисъл в стероидната епоха, или трябва да се премахне. Да, това бе бащата на Шейн и той си седеше в ъгъла на кафенето и пиеше нещо. Съвсем явно.
Какво по дяволите…
Тя стаи дъх, когато Оливър седна на мястото срещу него. Оливър беше слаб, висок и малко прегърбен, с дълга чуплива коса, която на места бе прошарена. Не изглеждаше заплашително, докато не видиш зъбите му и не разбереш истинската му същност, скрита под образа, който представяше в обществото. Оливър бе страшен и тя нямаше никакво желание да изпада в ситуация, в която й се налага отново да общува с него.
Клеър се обърна да си върви и се сблъска с широки гърди, облечени в мека сива тениска. Вдигна поглед и видя момче, което не познаваше — може би по-голямо от Шейн, но не много. Имаше мека, гъста рижа коса и бледа кожа на лунички. Големи сини очи, толкова сини, че й напомняха за ясно небе или за синьо море. Той бе просто хубав. И някак си спокоен.
Бе голям и силен и бе облечен — представяте ли си, в тая тексаска жега в края на лятото — в старо, износено, кафяво кожено яке. Нямаше раница, но приличаше на студент.
Той й се усмихна. Тя очакваше, че ще се дръпне от пътя й, но вместо това той протегна ръка, взе нейната и каза:
— Здравей, Клеър, аз съм Сам. Да поговорим.
Пръстите му бяха хладни като пръст. И въпреки луничките бе твърде бледен. Освен това имаше нещо тъжно и налудничаво в очите му.
О, по дяволите. Вампир.
Клеър се опита да се освободи. Той продължаваше да стиска ръката й без усилие. Можеше да счупи нечия кост, ако иска. Тя усети силата му, но той просто я използваше, за да я задържи.
— Недей — каза Сам. — Трябва да говоря с теб. Моля те, обещавам да не те нараня. Хайде да седнем.
— Но… — Клеър се огледа разтревожена. Двамата дангалаци се отдалечаваха към бара, за да си вземат питиета. Мястото бе оживено, студенти имаше навсякъде — разговаряха, смееха се, играеха игри, пишеха на компютрите, говореха по мобилните си телефони. И разбира се, никой не й обръщаше внимание. Би могла да направи сцена и да се измъкне, но това би привлякло вниманието на Оливър, да не говорим за бащата на Шейн, а тя не искаше това да се случи. Бяха й наредили да не привлича внимание.