Клеър преглътна и остави вампира да я заведе до една уединена маса до прозореца. Той седна по-далече от силната слънчева светлина, която проникваше през прозореца и огряваше дървения под. Дърветата навън хвърляха сянка, но явно съществуваше и малък риск, предположи тя.
Сам продължаваше да я държи за ръка. Тя седна, опита да говори спокойно и уверено и каза:
— Сега би ли ме пуснал? Нали вече седнах?
— Какво? О, да. Разбира се. — Той я пусна и й се усмихна, а такава усмивка дори и предубеденият и подозрителен (почти параноичен) ум би изтълкувал като… приветлива.
— Съжалявам. Ти си толкова топла. Приятно е.
Звучеше тъжно. Не можеше да си позволи да го съжалява, в никакъв случай.
— Откъде знаеш името ми? — попита тя.
Сините му очи се присвиха, когато се усмихна.
— Шегуваш се. Всички те познават по име. И теб, и Шейн, и Ева, и Майкъл. Основателят издаде директива. Първата, предполагам, от около тридесет, а може би четиридесет години. Много вълнуваща. С вас трябва да се държим изключително възпитано, не се тревожи. — Погледът му зашари наоколо, погледна Оливър и се съсредоточи върху нея. — Е, с изключение на онези хора, които не умеят да се държат възпитано.
— Хора — каза Клеър и скръсти ръце. Надяваше се, че това й придава суров и силен вид, но всъщност й бе студено. — Вие не сте хора.
Сам сякаш се засегна.
— Много сурови думи, Клеър. Разбира се, че не сме хора. Ние сме просто… различни.
— Не, вие убивате хората. Вие сте паразити! — И представа си нямаше защо влиза в спор по този въпрос с един напълно непознат. При това вампир. Поне не я бе омагьосал, както постъпи Брендън. О, не трябваше да го гледа в очите. По дяволите! Бе забравила. Сам изглеждаше някак нормален и имаше хубави очи.
Сам обмисляше думите й, сякаш бяха сериозен аргумент.
— Хранителна верига — подхвърли той.
— Какво?
— Е, от гледна точка на зеленчуците хората са паразити и масови убийци.
В това донякъде имаше известен смисъл, колкото и странен да е.
— Аз не съм морков. Какво искаш от мен? Освен, разбира се, очевидното. — Тя изимитира зъби, забити във врата й.
Той изглеждаше някак смутен.
— Трябва да те помоля за услуга. Можеш ли да предадеш на Ева нещо от мен?
Подарък от вампир е последното нещо, което Ева би поискала, помисли си Клеър.
— Не — каза тя. — Това ли е? Мога ли да си вървя?
— Почакай! Не е нещо лошо, кълна се. Винаги съм я смятал за много забавна. Ще ми липсва, когато идвам тук. Тя освежаваше това място. — Той бръкна в джоба си и извади малка черна кутия, която й подаде. Клеър се намръщи, подържа я секунда, после отвори капака й. Не беше нейна работа, но…
Бе огърлица. Хубава, сребърна, с лъскав медальон с форма на ковчег. Клеър повдигна очи към Сам, пак си напомни да не го прави, и се загледа в гърдите му (имаше хубави гърди, някак солидни).
— Какво има вътре?
— Отвори го — каза той и сви рамене. — Не се опитвам да скрия нищо. Казах ти, няма нищо опасно.
Тя отвори капачето на ковчега. В него имаше мъничка сребърна фигурка на момиче със скръстени на гърдите ръце. Ужасяващо, но и някак яко. Клеър трябваше да признае, че на Ева сигурно би й харесало.
— Виж, не я преследвам — каза Сам. — Ние сме само приятели. Тя не е най-големият почитател на тези, които не дишат, заради оня тъпанар Брандън — това го разбирам. Не се опитвам да й стана гадже. Просто реших, че ще й хареса.
Сам не се вместваше в представата за вампири, която Клеър си бе създала. Впечатленията й бяха от скоро и непълни. Едната категория беше ЛОШИ ВАМПИРИ. Следващата категория бе ОТЯВЛЕНО ЗЛИ ВАМПИРИ. Тези май бяха единствените й две категории.
Не знаеше към коя категория да го причисли. Сам приличаше на момче с тъжни очи и мила усмивка, на което малко слънце би се отразило добре. Нормално момче, от което сигурно сърцето й щеше да забие учестено, ако разговаря с него в час.
Но вероятно той така намира жертвите си, припомни си тя. Затвори капака на медальона, затвори и кутията и я бутна към него по масата.
— Съжалявам — каза тя. — Няма да взема нищо. Ако искаш, дай си й го сам. Но не мисля, че тя някога ще се върне тук.
Сам изглеждаше изненадан, но взе кутийката и я сложи в джоба на коженото си яке.
— Добре — каза той. — Благодаря, че ме изслуша. Може ли да попитам още нещо? Просто за информация.
Клеър не бе сигурна, но кимна.
— Отнася се до Амели. — Сам бе понижил глас и очите му изведнъж станаха свирепи и напрегнати. Вече не изглеждаше толкова обикновен. Ето това бе целта му, а не да прати подарък на Ева. Това бе нещо лично. — Разбрах, че си разговаряла с нея. Как е тя? Как изглежда?