— Защо?
Погледът му не се промени.
— Тя вече не ми говори. Никой от тях не ми говори. За другите не ме е грижа, но… се тревожа за нея.
Клеър не можеше да повярва на ушите си. Един вампир искаше тя да говори за вампирската кралица? Чудо на чудесата!
— Хм… изглежда добре… вече не ти говори? И защо?
— Не знам — каза той и се облегна. — Не ми говори от петдесет години, плюс-минус няколко месеца. И колкото и пъти да помоля, не мога да я видя. Не искат да й предадат съобщение. — Невинните му очи добиха мрачен и наранен вид. — Тя ме създаде, а после ме изостави. Никой не я е виждал на обществено място от много време. А сега изведнъж разговаря с теб. Защо?
Петдесет години. Тя разговаряше с поне седемдесетгодишен мъж, чиято кожа бе по-хубава от нейната. С великолепно гладко лице и очи, които по всяка вероятност бяха видели много повече, отколкото тя някога щеше да види. Петдесет години?
— На колко си години? — изтърси тя, защото това страшно я развълнува.
— Седемдесет и две. Аз съм най-младият — каза той.
— В града ли?
— В света. — Той се заигра със захарницата на масата. — Вампирите измират, нали знаеш. Затова сме тук, в Морганвил. Извън Морганвил ни избиваха. Но дори тук Амели успя да създаде само двама нови вампири през последните сто и петдесет години. — Той бавно вдигна поглед и срещна нейния. Този път тя усети нещо от погледа на Брандън, онзи натрапчив поглед, който я покоряваше. — Знам как ти се струва, защото и аз съм се чувствал така. Роден съм в Морганвил и израснах под Защита. Знам, че е гадно за вас да сте тук. Вие сте роби. Това, че нямате вериги и не ви жигосват, не ви прави по-малко роби.
Тя си спомни за мъртвата майка на Шейн във ваната.
— А ако бягаме, ни убивате — прошепна тя. — Очакваше той да трепне или по някакъв начин да реагира на думите й, но изражението му не се промени.
— Понякога — отвърна той. — Но, Клеър, ние не го искаме. Опитваме се да оцелеем, това е всичко. Разбираш ли?
Клеър почти си представи как той стои и гледа как майката на Шейн умира от загуба на кръв. Щеше да има същия нежен и тъжен поглед. Моли Колинс просто щеше да е като домашен любимец, когото трябва да приспят и точка, а той нямаше да се развълнува чак толкова, че да не може да заспи. Ако вампирите изобщо спят. В което започваше да се съмнява.
Тя толкова бързо се изправи, че столът й шумно се удари в стената. Сам се дръпна назад изненадан, а тя грабна раницата си.
— О, разбирам — каза Клеър през зъби. — Нямам доверие на никой от вас. Искаш да знаеш как е Амели? Върви я попитай. Вероятно си има сериозна причина, за да не ти говори!
— Клеър!
Тя отвори вратата и избяга на светло. Обърна се и видя, че Сам стои на неогряното от слънце място в „Комън Граундс“ и я гледа с такова изражение, сякаш бе загубил най-добрия си, единствения си приятел.
По дяволите, тя не бе приятелка с вампир. Не можеше да бъде. И никога нямаше да бъде.
6
Към дома Клеър реши, че не е добра идея да разкаже на Шейн всичко — за Моника, за баща му или за вампира Сам. Вместо това приготви вечеря (сандвичи тако) и зачака Майкъл да добие човешки вид. Това стана, щом слънцето залезе зад хоризонта, и както винаги той изглеждаше нормален и с ангелски вид.
Тя някак си успя да му подскаже, че трябва да говори с него насаме, което го накара да отиде в кухнята и да се заеме с подсушаването на чиниите, които Клеър миеше. Как стана така, тя не можа да каже — не беше неин ред, но топлата вода и меката пяна й действаха успокояващо.
— Ти каза ли на Шейн за Моника? — попита я Майкъл, когато тя свърши да разказва за събитията през деня. Не изглеждаше обезпокоен. Трябваше да се случи нещо голямо, за да се ядоса. Само дето бършеше чиниите малко по-енергично.
— Не. Когато стане дума за нея, знаеш, той малко…
— Да, знам. Добре, трябва да внимаваш, знаеш, нали? Ще помоля Шейн да те придружи на занятия, но…
— Но тя вероятно иска точно това — довърши Клеър и му подаде друга чиния. — Да ни види заедно, така че да може да ни настрои един срещу друг. Нали?
Майкъл кимна и повдигна вежди.
— Трябва само да те хване, което ще значи, че е хванала и него. Така че внимавай. Аз не мога да помогна извън къщата. Всъщност въобще не мога да помогна.
Клеър се почувства неловко от изблика на гняв в погледа му, насочен не към нея, а към самия него. Той ненавиждаше това. Мразеше, че е заклещен тук, когато приятелите му се нуждаят от него.
— Ще се оправя. Имам си нов мобилен телефон. Мама и татко ми го изпратиха.