— Лягай си — нареди той. — Преди да реша и аз да се присъединя.
Не бе сигурна, че може да стане, но някак си успя да се задържи на крака и се отправи към стълбите. Майкъл беше в стаята на Ева, вратата бе отворена и те седяха на леглото. Той бе толкова свеж със златистата си коса и светлосини очи, но някак си не подхождаше на стаята, където всичко бе в черно и червено. Приличаше на ангел, който ужасно е съгрешил.
Държеше Ева в обятията си и нежно я люлееше напред-назад. Когато Клеър надникна, той я погледна и безмълвно каза: Затвори вратата.
Тя изпълни молбата и отиде да си легне.
За съжаление — сама.
На Клеър й хрумна, че ще е добре да знае как изглежда Джейсън Росър, за да го избягва, но имаше силното усещане, че не е добра идея да помоли Ева да надникне в семейния им албум. Сега Ева бе много докачлива за всичко, което се отнасяше до брат й, и което, ако песимистичната преценка на Шейн бе правилна, вероятно й даваше право да се държи така.
Ето защо Клеър реши да разузнае. Но не в университетската библиотека, която, макар да не бе лоша, не съдържаше много информация за Морганвил. Бе проверила. Имаше няколко книги на историческа тематика, всичките ужасно скучни, и няколко папки със стари вестници.
Но имаше и Клуб по история на Морганвил. Тя откри адреса в указателя, проучи картата на града и прецени колко време ще й трябва да измине разстоянието. Ако побърза, можеше да отиде дотам, да открие каквото й трябва и да успее да се върне за обедните си часове.
Взе си душ, облече дънки и черна плетена блуза с щамповано цвете на нея — една от покупките й от магазина за втора употреба, — грабна раницата и се отправи към вратата. Щом излезе на тротоара, тръгна с бързи крачки, като се отдалечаваше от университета и навлизаше в непознатите квартали на Морганвил. Беше взела картата на града, което се оказа полезно, защото, щом се отдалечи от Стъклената къща, нещата доста се объркаха. Морганвил не изглеждаше логично планиран, макар да твърдяха, че е така. Имаше улици без изход, задънени улици, много неосветени и пусти места.
Но пък може би, от гледна точка на вампирското планиране, в това имаше логика. Макар и посред бял ден под палещото слънце, Клеър потръпна при тази мисъл и продължи забързано край една улица, която излизаше на пусто поле, осеяно от купища дървен материал и разни боклуци. Дори миришеше на гнило, онази отвратителна миризма на умрели неща, оставени да гният на жегата. Да имаш голямо въображение, понякога си бе недостатък. Поне не се разхождам през нощта…
Нямаше сила на земята, която да я накара да се разхожда нощем.
Жилищните квартали на Морганвил бяха стари, порутени, избелели и с изсъхнала растителност през лятото. Скоро щеше да захладнее, но засега циганското лято жареше земята на Тексас. Цикадите виеха трели в тревата и по дърветата. Във въздуха миришеше на прах и на горещ метал. От всички места, където можеше да се натъкне на вампири, това бе последното, където очакваше да ги срещне. Не достатъчно готическо. Твърде порутено. Твърде американско.
Според картата, на следващата улица трябваше да завие. Стигна дотам, спря под сянката на един дъб и отпи няколко глътки от бутилката с вода, докато пресмяташе колко още трябва да върви. Не много, прецени тя. Което бе добре, защото повече не възнамеряваше да пропуска друг час. Никога.
Улицата нямаше изход. Клеър спря, намръщи се и провери. Според картата, улицата продължаваше. Клеър въздъхна, обзета от безсилие, и тръгна да се връща, после се поколеба, когато видя тесен проход между две огради. Изглежда, той водеше до следващата улица.
Да изгуби десет минути или да рискува. Винаги е била от разумните момичета, които са готови да загубят десет минути, но може би животът в Стъклената къща я бе покварил. Освен това тук бе адски горещо.
Клеър се отправи към пролуката между оградите.
— Не бих минала оттам, дете — чу се глас. Той идваше от дълбоката сянка на верандата на една къща вдясно. Къщата изглеждаше по-добре от повечето къщи в Морганвил — бе прясно боядисана в светло морскосиньо, с украса от декоративни тухли и добре поддържан двор. Клеър присви очи, засенчи ги с ръка и най-после видя дребна като птичка старица, седнала на люлката на верандата. Тя бе кафява като клонче, бялата й коса напомняше пухчета от глухарче, и тъй като бе облечена в лека зелена лятна рокля, която висеше на нея като торба, много приличаше на горски дух, излязъл от прастара книга с приказки.
Гласът обаче бе чист, топъл и южняшки.
Клеър бързо отстъпи от входа към пътеката.