— Извинете, госпожо, не исках да навлизам в чужда собственост.
Дребната дама изкудкудяка:
— О, не, дете, ти не навлизаш в чужда собственост. Ти просто се държиш глупаво. Чувала ли си за хищни насекоми? Или за смъртоносни паяци? Е, ако минеш по тази пътека, няма да излезеш от другата страна. Не и в този свят.
Леден страх прониза Клеър, последван от победоносните думи на благоразумната част от съзнанието й: Знаех си!
— Но… сега е ден!
— Да, така е — каза старицата, докато се люлееше предпазливо напред-назад на люлката. — Да, така е. Но в Морганвил денят невинаги означава защита. Това би трябвало да го знаеш. А сега, като добро дете, си върви откъдето си дошла, и не се връщай повече тук.
— Да, госпожо — рече Клеър и започна да отстъпва.
— Бабо, какво… о, здрасти! — Мрежестата врата на къщата се отвори и се появи по-младо издание на дребната дама — достатъчно млада да й е внучка. Бе висока и хубава, кожата й имаше цвят по-скоро на какао, а не на дърво. Косата й бе сплетена на много плитки. Тя се усмихна на Клеър, когато се приближи и сложи ръка на рамото на възрастната дама. — Баба ми обича да седи тук и да разговаря с хората. Извинявай, ако те е обезпокоила.
— О, не, няма такова нещо — възрази Клеър, като притеснено въртеше едно от ремъчетата на раницата си. — Тя, ъ-ъ-ъ, ме предупреди за алеята.
Погледът на жената бързо се премести от Клеър към възрастната дама и отново към Клеър.
— Така ли? — Вече не звучеше толкова приветливо. — Бабо, постъпила си много глупаво. Трябва да престанеш да плашиш хората с твоите истории.
— Не бъди толкова наивна, Лиза. Това не са просто истории и ти го знаеш.
— Бабо, тук не са се случвали неприятности от около двадесет години!
— Това не означава, че няма да се случат — упорито продължи бабата и посочи Клеър с тънък треперещ пръст. — Не минавай по онази алея. Сериозно говоря.
— Да, госпожо — каза Клеър тихо и кимна на двете жени. — Благодаря.
Понечи да си тръгне, но изведнъж забеляза нещо закачено на стената на верандата, до люлката на старата жена. Табелка със символ.
Същият символ като на Стъклената къща. Символът на Основателя.
И като се вгледа в къщата по-внимателно, забеляза, че има същите контури и бе на почти същата възраст.
Клеър се върна, усмихна се извинително и рече:
— Съжалявам, мога ли да ползвам тоалетната? Наливах се с вода през цялото време…
За момент помисли, че Лиза ще й откаже, но после младата жена се намръщи и каза:
— Предполагам. — И слезе по стълбите, за да отвори на Клеър вратичката на дървената ограда. — Влез вътре. Втората врата по коридора.
— Предложи на детето лимонада, Лиза.
— Тя няма да остане, бабо!
— Откъде знаеш, като не си я питала?
Клеър ги остави да разрешат спора си и влезе вътре. Не почувства нищо, не усети някакво силово поле или нещо такова, но пък и когато влизаше и излизаше от Стъклената къща, също не го усещаше.
И все пак веднага го разпозна… в тази къща имаше нещо. В нея имаше същото спокойствие, същата тежест, която чувстваше вкъщи. Що се отнася до обзавеждането, вътре не беше същата — бабата и Лиза изглежда обичаха да има много мебели, всичките в различни цветове, навсякъде имаше килими и изобилие от завеси и дантели. Клеър тръгна бавно по покрития с дъски коридор, като прокарваше пръсти по ламперията. Дървото бе топло, но то обикновено създаваше точно такова усещане, нали?
— Странно — промърмори тя и отвори вратата на банята. Това обаче не бе баня.
Бе голям кабинет и напълно различен от претъпканата с финтифлюшки дневна. Лакиран дървен под, огромно, тъмно бюро, няколко намръщени портрети по стените. Тъмночервени плюшени завеси скриваха слънцето. По стените имаше рафтове с книги, предимно стари, а в шкафа имаше нещо, което приличаше на поставка за бутилки вино, само че там бяха подредени… свитъци?
Амели седеше зад бюрото и подписваше някакви документи със златна писалка. Един от помощниците й, също вампир, стоеше чинно до нея и поемаше всеки документ, след като тя напишеше името си.
Никой от двамата не погледна към Клеър.
— Затвори вратата! — каза Амели с мек глас и с онзи почти френски акцент. — Не обичам течението.
На Клеър й хрумна да избяга, но не бе чак толкова глупава да сметне, че може да бяга достатъчно бързо или да стигне достатъчно далеч. И макар че идеята да се разпищи и да затръшне вратата от външната страна много я изкушаваше, преглътна страха си и влезе, като затвори внимателно вратата след себе си.
— Това твоята къща ли е? — попита Клеър. Само това се сети да пита, всички други въпроси се изпариха от главата й, защото това просто не се случваше.