Амели вдигна поглед, очите й бяха хладни и внушаваха страх — каквито ги помнеше Клеър. Сякаш й бяха премръзнали крайниците.
— Моята къща? — повтори тя. — Да, разбира се. Те всички са мои къщи. А, да, разбирам какво питаш. Ти искаш да знаеш дали къщата, в която влезе, е моят дом. Не, малка Клеър, не се крия тук от враговете си, макар че изборът би бил подходящ. Много… — Амели бавно се усмихна — неочаквано.
— Тогава как…?
— Ще откриеш, че когато ми трябваш, Клеър, те призовавам. — Амели подписа последния документ, после го подаде на помощника си — висок, мургав младеж, в черен костюм и вратовръзка, — а той леко се поклони и излезе от стаята през друга врата. Амели се облегна в огромния резбован стол — повече от всякога приличаше на кралица, особено като се прибавеше и короната от златиста коса на главата й. Дългите й пръсти леко потупваха по облегалките, които завършваха с лъвска глава. — Ти не си в къщата, в която влезе, скъпа. Разбираш, нали?
— Телепортиране — каза Клеър. — Но това е невъзможно.
— И все пак си тук.
— Това е научна фантастика!
Амели махна грациозно с ръка.
— Тези дни не разбирам литературните ти намеци. Едно невъзможно нещо, като вампирите, е приемливо, но две невъзможни неща вече стават научна фантастика? Е, няма значение. Не мога да обясня как стават нещата, това е тема за философи и учени, а аз не съм от тях. От много години. — В ледения й поглед проблесна искрица топлина. — Остави си раницата. И калайджиите носят по-лек товар.
Какво е калайджия?, зачуди се Клеър. Щеше да попита, но не искаше да изглежда глупаво.
— Благодаря, госпожо — каза и внимателно смъкна раницата. Сложи я на пода, после седна на един от двата стола срещу бюрото.
— Колко си възпитана! — отбеляза Амели. — И то във времена, когато маниерите са забравени… знаеш какво означава маниери, нали, Клеър? Поведение, което позволява на хората да живеят заедно, без да се избиват. През повечето време.
— Да, госпожо.
Мълчание. Някъде зад Клеър голям часовник отброяваше минутите. Тя усети как капка пот се спуска по врата й и достига до черната й плетена блуза. Амели я гледаше, без да мига и без да помръдва, а това бе странно. Нередно. Хората просто не постъпват така.
Но пък Амели не бе човек. Всъщност в доста отношения тя най-много от всички вампири се различаваше от хората.
— Сам пита за вас — изтърси Клеър, просто защото това й хрумна и защото искаше Амели да престане да я гледа втренчено. Подейства. Амели примигна, раздвижи се и се наведе напред, като подпря острата брадичка на скръстените си ръце, лактите й още се подпираха на фотьойла.
— Сам? — каза тя бавно и погледът й се отмести вдясно, вперен в нищото. Опитва се да си спомни, реши Клеър; тя бе забелязала как хората — очевидно дори вампирите — движат така поглед, когато си спомнят за разни неща. — А, да, Самюел. — Погледът й се върна отново върху Клеър с обезпокояваща скорост. — И как така си разговаряла с милия млад Самюел?
Клеър сви рамене.
— Той искаше да разговаряме.
— За?
— Пита за вас. Мисля, че е самотен.
Амели се усмихна. Не се опитваше да впечатли Клеър с вампирските си особености — нямаше нужда от това! Така че зъбите й си останаха бели и равни, напълно нормални.
— Разбира се, че е самотен. Самюел е най-младият. Никой от по-възрастните му няма доверие, а по-млади няма. Той няма връзки във вампирската общност, освен мен, а не са му останали контакти и в човешкия свят. По-самотен е от всички на света, Клеър.
— Казваш, че искаш той да се чувства самотен?
— Да — отвърна спокойно Амели. — Имам си лични причини. И все пак експериментът да видиш как реагира някой толкова самотен, е интересен. Поведението на Самюел е интригуващо, повечето вампири щяха просто да станат жестоки и безчувствени, а той продължава да търси утеха. Приятелство. Мисля, че е необикновен.
— Ти си правиш експерименти с него?! — възкликна Клеър.
Платинените вежди на Амели бавно се вдигнаха и образуваха съвършени дъги над студените й, заинтригувани очи.
— Много умно от твоя страна, задето се досети, но внимавай: когато плъхът знае, че бяга в лабиринт, той вече не ни е полезен за изследване. Така че не разговаряй с него, стой далеч от милия Самюел. И така. Защо дойде при мен днес?
— Защо дойдох…? — Клеър се прокашля. — Мисля, че има някаква грешка. Аз търсех тоалетна.
Амели я изгледа смразяващо за секунда, после отметна назад глава и се засмя. Смехът й беше гърлен, жив, топъл и изпълнен с неочаквана радост и когато спря, Клеър все още забелязваше следи от него по лицето и в погледа й. Това й придаваше почти… човешки вид.