Клеър затвори папката и я плъзна по бюрото към Амели, която я пъхна в дървено чекмедже в края на бюрото.
— Откри ли това, което търсиш? — попита Амели.
— Не знам.
— Колко мъдри думи — каза Амели и кимна като кралица към поданик. — Сега можеш да си вървиш. Използвай вратата, през която влезе.
— Ами… благодаря. Чао — което прозвуча много тъпо, отправено към човек на милиард години, който управлява града и всичко в него, но Амели го прие добре. Клеър грабна раницата си и бързо премина през лакираната дървена врата…
… И влезе в тоалетната. С шарени тапети на цветя и… разни украшенийца от хартия.
Бум — обратно в действителността.
Клеър остави на пода раницата и отново отвори вратата. Виждаше се коридор. Погледна надясно, после наляво. Стаята дори миришеше различно — на пудра и на парфюм на възрастна жена. Нямаше и следа от Амели и безмълвните й служители, или от стаята, където бяха.
— Научна фантастика — констатира Клеър, много нещастна и със странно чувство за вина, после пусна водата в тоалетната, преди да се върне, откъдето бе дошла. Къщата бе топла, но жегата навън я зашлеви като кърпа, държана в микровълновата.
О, тя щеше да разгадае този номер. Не понасяше идеята, че е магия. Разбира се, приемаше вампирите… неохотно, както и цялата тази работа с контрола на ума. Но не внезапно телепортиране. Не.
Лиза седеше до баба си, на люлката на верандата, и пиеше лимонада. На малката масичка до нея имаше още една лимонада, по която се стичаха капки, и тя я посочи на Клеър с кимане, без да казва нищо.
— Благодаря — рече Клеър и жадно отпи голяма глътка. Бе приятно, може би твърде сладко, но освежаващо. Бързо я пресуши, но продължи да държи студената чаша, като се чудеше дали е проява на лоши маниери да сдъвче ледчетата.
— Откога живеете тук?
— Баба е живяла в тази къща през целия си живот — обясни Лиза и нежно потърка гърба на баба си. — Нали, бабо?
— Тук съм родена — гордо заяви старицата. — И тук ще умра, когато ми дойде времето.
— Ей това е дух. — Лиза наля на Клеър още лимонада от полупразната кана. — Ако открия, че нещо липсва от къщата на баба, колежанке, няма да можеш да се скриеш от мен никъде в Морганвил. Схващаш ли?
— Лиза! — смъмри я баба й. — Съжалявам, мила. Внучката ми така и не се научи на добри маниери. — Тя шляпна Лиза по ръката и я погледна наставнически. — Това мило момиче никога няма да открадне от възрастна жена. Нали, мила?
— Не, госпожо — каза Клеър и изгълта половината от втората чаша лимонада. Бе тръпчива, сладка и чудесна като първата. — Просто се чудех за символа до вратата…
Лиза и баба й я погледнаха сепнато. Никоя не отговори. Тя забеляза, че и двете носеха гривни от чисто сребро, със символа на Основателя върху метална пластина. Накрая Лиза каза тихо:
— А сега трябва да тръгваш.
— Но…
— Върви! — извика Лиза, грабна чашата от ръката на Клеър и я тупна на масата. — Не ме карай да те изхвърлям по стълбите пред баба!
— Тихо, Лиза — каза бабата и се наведе напред с някакво скърцане, което идваше или от дървената люлка на верандата, или от старите й кости. — Бог е дарил овцата с повече разум, отколкото това момиче, но няма значение. Това е символът на Основателя, дете, и това е къщата на Основателя, а ние сме хора на Основателя. Като теб.
Лиза я изгледа зяпнала.
— Какво? — рече тя най-накрая, когато успя да проговори.
— Не виждаш ли? — баба й махна с ръка към Клеър. — Тя блести, мила. Те го виждат, уверявам те. Няма да я докоснат, със знак или без знак. Ще им струва живота, ако го направят.
— Но… — Лиза изглеждаше разочарована и безпомощна, колкото и Клеър. — Бабо, пак виждаш някакви работи.
— Не виждам работи, госпожичке, а ти трябва да помниш кой в това семейство остана жив, когато всички други загинаха. — Помръкналите очи на бабата се вторачиха в Клеър, която потръпна въпреки силната жега. — Не знам защо е избрала теб, дете, но е факт. И сега просто трябва да го приемеш. Върви, върви си у дома. Получи това, за което бе дошла.
— Така ли? — Лиза се намръщи свирепо. — Кълна се в Бога, че ако си задигнала нещо от къщата ни…
— Тихо. Не е откраднала нищо. Но получи каквото й трябваше, нали, момиче?
Клеър кимна и нервно прокара ръка през косата си, потеше се обилно, косата й бе влажна и лепкава. У дома изведнъж й прозвуча много приятно.
— Благодаря, госпожо — каза тя и протегна ръка. Бабата я изгледа за няколко секунди, после я пое и я стисна. — Мога ли някога да дойда да ви видя пак?