— Да си набележи по-лесен обект — каза тя. — Понеже не му позволих да се захване с мен.
— Боже — промърмори Лоу, отегчен и отвратен. — Някой ден тоя проклет вампир ще си намери…
— Трав — прекъсна го Хес. — Сега не му е времето. Да не си вадим кирливите ризи.
— Да, знам. Но, за Бога, Джоу, не е като да е за първи път…
На Клеър й отне няколко секунди да схване за какво говорят, но после се сети за поезията на Ева, която бе чела на компютъра. Романтичното „нали са страхотни вампирите“, докато е навършила петнадесет и после край с романтиката. Брандън. Брандън се е опитал да я свали, когато е била на петнадесет.
А Джейсън бе по-малкият й брат.
— И какво му направи той? — запита Клеър колебливо. — Брандън, искам да кажа. Той… ухапа ли го?
Ева не вдигна поглед, но страните й порозовяха като цвета на халата й.
— Понякога — каза тя. — А понякога бе и по-зле. За него ние сме просто играчки. Кукли. Не сме истински. Хората изобщо не са истински.
— Опасявам се, че същото важи сега и за Джейсън — обади се Хес. — Не можем да виним момчето. Не е имал голям избор, но повтарям, Ева, и ти не бива да се виниш. Спасила си се и това е важното.
— Да, спасих се, но прецаках брат си. Що за герой съм.
— Внимавай с това чувство за вина — каза Лоу. — Ще те срине. Родителите ти са тези, които трябваше да се намесят, и ти го знаеш. Всеки, който е готов да позволи децата му да се превърнат в играчки просто за да се издигне…
Клеър се протегна и взе ръката на Ева. Изненадана, Ева вдигна поглед — тя не плачеше, което бе изненадващо, защото Ева плачеше често. Очите й бяха сухи, ясни и сурови. И ядосани.
— Защо, мислите, си тръгнах веднага щом можах? — попита тя. — При тия родители и при това, което Брандън направи с Джейсън…
Клеър не знаеше какво да каже. Просто седеше и държеше ръката на Ева. Тя не бе преживяла такива неща, бе израснала в сигурна и топла атмосфера у дома, където родителите й я обичаха. В град, където нямаше вампири, където тормозът над деца и злоупотребите бяха неща от вечерните новини, и ако нечии братя убиваха хора, то това се случваше в големите градове и с хора, които не познаваше. Това й идваше твърде много. И бе твърде болезнено.
— Всичко ще е наред — продума най-после тя. Ева й се усмихна тъжно, но очите й още гледаха свирепо.
— Не — каза тя. — Не мисля, Клеър. Но благодаря.
Ева пое дълбоко дъх, пусна ръката на Клеър и се обърна към двамата полицаи:
— Добре. Вие, момчета, изчакайте тук, докато се облека.
— Да, разбира се — каза Хес и повдигна вежди. Това някак изкриви лицето му, но може би ефектът се дължеше на носа. Клеър не бе сигурна. — Не че сме на служба или нещо такова.
— Вие дори не сте дежурни — отбеляза Ева.
— Спипа ни — рече Лоу, като се усмихна. — Това си е наше дело. Побързай, малката, искам да поспя малко днес, преди отново да се захвана с борбата за истина и справедливост.
Ева изприпка по стълбите, като се държеше с една ръка за парапета, а Клеър бавно и внимателно въздъхна. Ева приличаше на неизбухнала бомба. Клеър се стараеше да облекчи положението, но нямаше как да го направи, а пък и Ева не й позволяваше, помисли си тя.
Искаше й се Шейн да се събуди. Имаше нужда от… нещо. Прегръдка, може би. Или някоя от онези сладки, топли целувки. Или просто да го види — рошав, намусен, с щръкнала във всички посоки коса, със следи от възглавницата по бузата и с боси крака, които изглеждаха така хубави и меки…
Преди никога не бе смятала краката на момчетата за секси. Дори и краката на филмовите звезди. Но Шейн… всичко в него изглеждаше адски секси.
— Може ли още кафе? — попита Хес и подаде празната си чаша. Клеър въздъхна, взе неговата и тази на Лоу и отиде в кухнята да ги напълни.
Тъкмо бе оставила керамичните чаши на плота и се бе протегнала за каната с кафе, когато огромна дебела изпотена ръка запуши устата й и невероятно силно я дръпна назад. Тя се опита да изпищи, започна да рита, но който я бе хванал, я държеше здраво. Започна да се извива, но и това не свърши работа.
— Тихо — прошепна груб мъжки глас в ухото й. — Млъквай, че нещата ще загрубеят.
Вече са груби, или поне ужасената Клеър си мислеше така. Тя млъкна, а мъжът, който я държеше, я пусна леко, за да стъпи на земята. Но не съвсем.
Вече се бе досетила кой е — този, който говореше, а не който я държеше — преди бащата на Шейн да се появи пред погледа й и да се наклони опасно близо към нея.
— Къде е синът ми? — попита той. Дъхът му бе отвратителен, вонеше на алкохол. Още от сутринта се бе наливал яко. — Просто кимни с глава. В къщата ли е? — Тя бавно помръдна глава. Ръката, която затискаше устата й, я остави да кимне. — На горния етаж ли е? — Тя кимна отново. — Тези в дневната полицаи ли са? — Тя закима силно и се опита да се сети с какво би могла да привлече вниманието на инспектор Хес. Ако се разпищи, няма да помогне особено, вратата на кухнята бе много плътна, а и бе безполезно да се опитва да издаде някакъв звук, когато дебела два инча ръка затискаше устата й. Ако я бяха сграбчили, докато държеше чашите, поне можеше да ги изпусне…