— Моят син те харесва — заяви бащата на Шейн. — Само това ти спасява кожата, схващаш ли? Така че не насилвай късмета си. Винаги мога да променя решението си и да те погреба в задния двор при приятелчето ви Майкъл. А сега моят човек ще ти освободи устата и не се опитвай да пищиш, защото, ако се разпищиш, ще трябва да убием някого — първо теб, после и полицаите. И тази приятелка, дето прилича на вампир. Схващаш ли? Интересува ме само синът ми.
Клеър едва преглътна и пак кимна. Ръката бавно се отмести от устата й.
Тя не изпищя. Стисна устни, за да потисне желанието си.
— Добро момиче — каза бащата на Шейн. — А сега ми кажи какво правят полицаите тук. Нас ли търсят?
Тя поклати глава и отвърна:
— Те мислят, че сте си заминали. Дошли са, за да закарат мен и Ева до университета.
— Университета — той изрече думата с презрение. — Това не е университет, а кошара за добитък.
Клеър облиза устни и усети вкуса от потта на оня, който я бе държал. Отвратително.
— Трябва да си вървите. Веднага.
— Или?
— Не можете да изпълните това, за което сте дошли, ако всички ви търсят — каза тя. Тя си съчиняваше, но изведнъж думите й добиха смисъл. — Ако убиете мен и другите, те ще обърнат града наопаки, докато не ви открият. И ще вкарат Шейн в затвора, или нещо по-лошо. Ако ме пуснете и вземете Шейн, аз пък ще им разкажа всичко и те пак ще обърнат града наопаки.
— Момиченце, да не би да се опитваш да ме изплашиш?
— Не — прошепна Клеър. Едва произнасяше думите. — Опитвам се да ви кажа какво ще стане. Те почти са се отказали да ви търсят, но ако ме убиете, губите. А ако ме пуснете, ще им разкажа всичко.
— Тогава защо да не те убия?
— Защото няма да кажа нищо, ако обещаете да оставите Шейн на мира.
Той я зяпна, но тя виждаше, че мисли върху думите й.
— Шефе — обади се мъжът, който я държеше. Имаше дрезгав и груб глас, сякаш в гърлото му дращеше чакъл. — Кучката няма да удържи на думата си.
— Не ви ли е хрумвало, че и аз не харесвам вампирите? — рязко отвърна тя. — Шейн разказвал ли ви е за Брандън? Видях ви в кафенето „Комън Граундс“, него ли търсехте? Защото, ако не сте го търсили, трябва. Той е гадняр.
Франк Колинс почти затвори очи и това ужасно й напомни за Шейн.
— Сега пък ми казваш кои вампири да убия, така ли?
— Не — тя пак преглътна, като съзнаваше, че всеки момент вратата на кухнята може да се отвори, да нахълта някой и всичко да отиде по дяволите. — Просто намеквам. Защото, доколкото знам, той е най-лошият. Но и знам, че ще правите, каквото си решите. Просто не искам да замесвате мен и приятелите ми.
При тези думи бащата на Шейн се усмихна. Усмихна се. За пръв път това беше истинска усмивка, а не просто някакво идиотско кривене на устните.
— По-твърда си, отколкото изглеждаш, хлапе. Това е добре. Трябва да си такава, ако ще се застояваш тук. — Той отмести поглед от нея и погледна рокера. Поне тя така си помисли, понеже, когато се размърда, чу, че зад гърба й изскърца кожа. — Пусни я, човече. Тя не е проблем.
Рокерът я пусна. Клеър залитна, завъртя се и опря гръб в хладилника. Порови с ръка в чекмеджето до нея за нож, намери един касапски сатър с ужасен вид и го вдигна пред себе си.
— Трябва да си вървите — каза тя. — Веднага. И не се връщайте тук, или, кълна се, ще им разкажа всичко.
Той вече не се усмихваше. Или поне не колкото преди. Рокерът зад него обаче се хилеше.
— Момиче, ти май изобщо не познаваш сина ми, нали? — попита той. — Не е необходимо да се връщам тук. Той ще дойде при мен. Рано или късно.
Направи знак с ръка, сякаш казваше „хайде“ на почти двуметровия си бодигард, и двамата излязоха през страничната врата на кухнята. Клеър изтича, затвори и заключи и двете ключалки плюс новопоставените плъзгащи се резета. Което я накара да се зачуди защо вратата не бе заключена… Ами, да, разбира се. Ченгетата бяха влезли през кухнята.
Няколко пъти вдиша и издиша дълбоко, изми вкуса от потната ръка по устните си и взе чашите за кафе.
Ръцете й толкова силно трепереха, че й бе невъзможно да носи нещо течно. Остави чашите, отиде до вратата и извика: