Той на среща ли я канеше? Не, не може да бъде. Първо, току-що се запознаха. Второ, ами, никой не я бе канил на среща. Наистина.
— Звучи прекрасно — каза Клеър и си помисли: Току-що използвах думата „прекрасно“ в разговор с готино момче и трябва да отида да се гръмна.
— Купонът е в къщата на братството утре вечер. Виж, ако ми дадеш номера си, мога да ти пратя SMS с подробностите…
— Хм… добре. — Никой преди не бе искал номера й. Тя измърмори цифрите, той ги записа в телефона си и й се усмихна. Хубава усмивка. Всъщност много хубава. — Не знам обаче дали ще мога да дойда.
— Е, ако дойдеш, ще ми спасиш живота. Ние, особняците, трябва да се подкрепяме, докато другите щуреят, прав ли съм? Ще се видим утре вечер в осем, нали?
— Добре — повтори тя. — Е, добре. Ще дойда. Благодаря. Хм, Йън, нали?
— Йън.
— Клеър — каза тя и се посочи. — О, май вече го казах.
Той се засмя и тръгна, като отпиваше от кафето си.
Чак когато той се отдалечи, тя осъзна, че се е съгласила да излезе на среща. Истинска среща. С друго момче, а не с Шейн. Как се случи? Искаше само да прояви любезност, защото й изглеждаше добро момче, но пък той се оказа твърде очарователен, особено в сравнение с другите момчета…
Имаше среща.
С друго момче, а не с Шейн.
Това не беше добре.
— Хей — каза Ева и й помаха да се приближи. — Какво беше това? Този притесняваше ли те?
— Ами-и-и… — Клеър не знаеше какво да каже. — Не. Той просто… няма значение.
От загрижен погледът на Ева стана проницателен.
— Сваляше ли те?
Клеър само сви рамене. Всъщност не знаеше как да й обясни.
— Мисля, че просто беше любезен.
— Момчетата не са любезни — каза Ева. — Ти какво му отговори?
Е, страшно бе колко бързо позна. Клеър неловко запристъпва от крак на крак и подръпваше тежката раница.
— Ами, май казах, че мога да отида на купона. Ама това не е среща.
— Ооо, със сигурност не е — съгласи се Ева и направи гримаса. — Следващият! Лате с ванилия! Това, между другото, много ти подхожда на характера.
— Аз ще съм ей там — каза Клеър, — и ще уча.
На Ева й се искаше да я спре, но поръчките валяха и Клеър успя да се измъкне и да отиде да си търси маса за учене, която по чудо, все още да не е заета. Тръшна раницата си на ожуленото дърво и седна, като отпиваше от моката. Университетският център изглеждаше по-безопасно място от повечето в Морганвил. Всяко място, претъпкано с хора, които четат, не може да е лошо.
Почти като истински университет.
Клеър четеше текстове в учебника по история, когато на страницата падна сянка. Вдигна поглед и видя едно момиче, което бегло познаваше от старото общежитие Хауърд Хол — първокурсничка като нея. Лиза? Лесли? Нещо такова.
— Здрасти — каза момичето. Клеър кимна към празния стол срещу нея, но Лиза/Лесли не седна. — Онази с готическия вид на бара, дето работеше в кафенето „Комън Граундс“, приятелка ли ти е?
Клюките се носеха бързо. Клеър кимна отново.
— Може би ще я предпазиш да не я убият — каза Лиза/Лесли, — защото току-що на бара дръпна предпазителя на гранатата Моника.
Клеър трепна и затвори учебника. Погледна часовника. Е, май вече беше време да тръгне за занятия. Бе лошо и детинско, но й се прииска Лиза/Лесли да не бе вършила добрини този ден. Щеше да е хубаво да си тръгне без друга кризисна ситуация.
Клеър прибра учебника в раницата и се върна на бара. Просто ще й кажа довиждане, мислеше си тя. Никакви действия. Няма да се намесвам.
Моника, Джина и Дженифър се бяха облегнали на бара и пречеха на другите да си вземат кафетата. Само барът ги делеше от Ева, която упорито не им обръщаше внимание.
— Ей, ходещ труп, на теб говоря — тъкмо казваше Моника. — Вярно ли е, че брат ти се е опитал да те убие?
— Преди или след като се опита да те изчука, се случи? — с жестове допълваше думите си Дженифър. Леле, това бе подло дори и за нея.
— Опитал се? — Джина се изкикоти. — Аз чух друго. Чух, че са се чукали, докато са учили в гимназията. Нищо чудно, че и двамата са откачалки.
Лицето на Ева бе бяла маска, но в очите й имаше… налудничав поглед. Все още се владееше, но бе на косъм. Ръцете й не трепереха, докато правеше еспресо и смесваше напитките. Тя остави готовите поръчки на тезгяха — три на брой, и каза:
— Ако не си тръгнете, ще извикам управителя.
— Охо — каза Моника. — Управителят. Леле, колко съм уплашена. Мислиш ли, че някакъв мозъчен донор, малоумник с минимална заплата, достатъчно тъп, за да работи тук, ще ме изплаши? Мислиш ли? — Тя се наведе, като се опитваше да срещне погледа на Ева. — На теб говоря, откачалке.